Заветите

Колко ли далеч бяхме стигнали? Картата с отбелязания от Леля Лидия маршрут беше у Агнес, но не ми се искаше да я моля да я извади — би било подозрително двете да разглеждаме карта. Автобусът се движеше бавно и аз ставах все по-неспокойна — кога ли някой щеше да забележи отсъствието ни в Ардуа Хол? Щяха ли да повярват на фалшивата ми бележка? Щяха ли да се обадят напред по маршрута ни, да поставят пътни блокади, да спрат автобуса? Толкова се набивахме на очи.

След това се отклонихме от пътя — движението стана еднопосочно — и Агнес започна да кърши пръсти.

— Трябва да изглеждаме спокойни, не забравяй — напомних ѝ.

Отвърна ми с унила усмивка и скръсти ръце в скута си. Усещах я как поема дълбоко въздух и бавно издиша. В Ардуа Хол учат на малко полезни неща, но едно от тях е самоконтролът. Който не е в състояние да се владее, не може да контролира и пътя към изпълнение на дълга си. Не се съпротивлявай на вълните на гнева, използвай гнева си като гориво. Вдишвай. Издишвай. Стъпка встрани. Заобиколи. Отклони се.

Никога нямаше да успея да стана истинска Леля.

Към пет следобед Агнес каза:

— Тук слизаме.

— Това ли е границата? — попитах, тя отговори, че не е, но тук трябвало да се прехвърлим на следващия си транспорт. Свалихме си раниците от мястото за багаж и слязохме от автобуса. Градът беше пълен със заковани с дъски фасади на магазини и изпотрошени прозорци, но имаше една бензиностанция и занемарена магазия.

— Окуражително — отбелязах.

— Върви след мен и не говори — каза Агнес.

Вътре миришеше на изгорели препечени филийки и крака. По рафтовете нямаше почти никаква стока, само трайни храни със зачертани букви на етикетите — консерви, крекери и бисквити. Агнес се приближи към плота с кафемашината — червен, с високи столчета — и седна.

Аз направих същото. На щанда работеше трътлест Икономъж на средна възраст. В Канада щеше да е просто трътлест мъж на средна възраст.

— Да? — попита мъжът.

Явно не остана впечатлен от облеклото ни на Перлени момичета.

— Две кафета, моля — каза Агнес.

Той наля кафетата в чаши и ги плъзна по плота. Кафето сигурно беше престояло цял ден, защото по-лошо от това не бях пила, дори в „Карпиц“. Не исках да дразня този тип, като не си изпия кафето, затова изсипах цяло пакетче захар, което само влоши нещата.

— Топло е за майски ден — каза Агнес.

— Не е май — отговори мъжът.

— Разбира се — каза тя. — Сбърках. Всъщност е юнска луна.

Сега вече мъжът се усмихна.

— Трябва да отидете до тоалетната — каза той. — И двете. През онази врата. Ще я отключа.

Излязохме през вратата. Не беше тоалетна, а барака със стари рибарски мрежи, счупена брадва, кофи, напъхани една в друга, и задна врата.

— Много се забавихте — каза мъжът. — Проклетият автобус все закъснява. Ето ви новите неща. Има фенерчета. Пъхнете си роклите в раниците, по-късно ще ги изхвърля. Трябва да тръгваме.

Дрехите бяха джинси, дълги фланелки, вълнени чорапи и туристически обувки. Карирани жилетки, шапки с козина, непромокаеми якета. Малко ме затрудни левият ръкав на фланелката, нещо се закачи за О-то.

— Скапана фланелка — изругах и после: — Съжалявам.

Никога през живота си не съм се преобличала толкова бързо, но когато свалих сребристата рокля и онези дрехи, се почувствах много повече в кожата си.

Шейсет и трета глава

Намирах дрехите, които ни бяха дали, за крайно неподходящи. Бельото беше много по-различно от обикновените долни дрехи от здрава материя, носени в Ардуа Хол — на мен ми се струваше развратно и се плъзгаше по тялото ми. А останалите дрехи бяха мъжки. Смущаваше ме допирът на грубата тъкан направо до кожата на краката ми, без камизола. Носенето на такива дрехи беше предателство към пола и противно на Божиите закони — миналата година един мъж беше обесен на Стената, защото беше облякъл бельото на жена си. След това тя го открила и го предала — изпълнила дълга си.

— Трябва да ги сваля — казах на Никол. — Това са мъжки дрехи.

— Не, не са — възрази тя. — Джинсите са дамски. Имат различна кройка, виж и сребристите купидончета. Определено са женски.

— В Галаад никога няма да повярват на това — казах. — Веднага ще ме нашибат с камшик, че и по-лошо.

— Ние не отиваме в Галаад — уточни Никол. — Разполагаме с две минути, преди да се присъединим към нашето приятелче отвън, затова ще го преглътнеш.

— Моля?

Понякога просто не проумявах какви ги дрънка сестра ми.

Тя се засмя тихо.

— Означава да се примириш — обясни.

Отивахме на място, където тя ще разбира езика, помислих си. А аз — не.

Мъжът имаше очукан пикап. Тримата се натъпкахме на предната седалка. Започваше да ръми.

— Благодаря, че правите това за нас — казах му.

— Плащат ми — изсумтя той в отговор, — че си пъхам врата в примката. Много съм стар за тази работа.

Шофьорът сигурно беше пил, докато ние сме се преобличали, защото усещах мириса на алкохол. Помнех миризмата от празненствата, които Командир Кайл организираше, докато бях още малка. Роза и Вира понякога допиваха останалото по чашите. Зила — не толкова.