Заветите

Поседях до Леля Видала, докато медицинската сестра си тръгна. След това набързо прегледах фармацевтичните средства, с които разполагам. Да увелича ли дозата на обезболяващото? Да прекъсна тръбичката към ръката ѝ? Да стисна кислородната ѝ тръба? Не направих нищо такова. Привърженичка съм на усилията, но не на ненужните усилия — Леля Видала най-вероятно щеше да напусне света и без моя помощ. Преди да си тръгна от интензивното отделение, прибрах в джоба си малка ампула морфин, защото предвидливостта е основна добродетел.

Докато се настанявахме за обяд в трапезарията, Леля Хелена отбеляза отсъствието на Леля Виктория и на Леля Имортел.

— Мисля, че постят — казах. — Вчера ги мярнах в читалнята на библиотека „Хилдегард“, вглъбени в своите Библии. Надяват се с пост да получат напътствие свише за предстоящата си мисия.

— Похвално — каза Леля Хелена. Продължи дискретно да брои присъстващите. — Къде е нашата нова последователка Джейд?

— Сигурно още е болна — отговорих. — Женско неразположение.

— Ще отида да проверя — каза Леля Хелена. — Може да се нуждае от грейка. Вход В, нали?

— Много мило от ваша страна — казах. — Да. Мисля, че живее в мансардата на третия етаж.

Надявах се Никол да е оставила бележката за бягството си на видно място.

Леля Хелена се върна бързо, замаяна от превъзбуда след откритието си: Джейд беше избягала.

— С някакъв водопроводчик, който се казва Гарт — додаде Леля Хелена. — Твърди, че била влюбена.

— Много жалко — казах. — Трябва да намерим и двамата, да ги порицаем и да се уверим, че са бракосъчетани както си му е редът. Джейд е много непохватна и бездруго нямаше да стане достойна за уважение Леля. Погледнете нещата от хубавата им страна — населението на Галаад може би ще се увеличи след този съюз.

— Но къде се е запознала с този водопроводчик? — възкликна Леля Елизабет.

— Имаше оплакване за недостиг на вода за къпане тази сутрин във вход А — отговорих. — Сигурно те са повикали водопроводчика. Явно е било любов от пръв поглед. Младите хора са импулсивни.

— Никой в Ардуа Хол не би трябвало да се къпе сутрин — каза Леля Елизабет. — Освен ако някой не е нарушавал правилата.

— За жалост, това не е изключено — казах. — Плътта е слаба.

— А, да, много слаба — съгласи се Леля Хелена. — Но как е излязла през портата? Няма пропуск, не би трябвало да я пуснат.

— Момичетата на тази възраст са много пъргави — напомних им. — Сигурно е прескочила Стената.

Продължихме обяда си — сухи сандвичи и резултатът от убийствен експеримент с домати, десертът беше рядък желиран крем с подправки — и в края на скромното ни хранене преждевременното бягство на Джейд, нейният акробатичен подвиг по прескачането на Стената и вироглавият ѝ избор да реализира женската си съдба в обятията на водопроводчик от класата на Икономъжете, станаха достояние на всички.

XXIV

Корабът „Нели Дж. Банкс“

Свидетелски разказ 369В

Шейсет и шеста глава

Спряхме до кораба. На палубата се виждаха три силуета, фенерче просветна за кратко.

— Седни на ръба и преметни крака — каза нечий глас.

Някой ме хвана за ръката. И после се озовахме на палубата.

— Капитан Мишименго — каза гласът. — Да влезем вътре.

Чу се тихо бучене и усетих, че корабът се движи.

Влязохме в малка кабина с плътни завеси на прозорците, няколко контролни уреда и нещо, което вероятно беше радарът на кораба, макар че нямах възможност да го огледам по-отблизо.

— Радвам се, че успяхте — каза капитан Мишименго. Ръкува се с нас — липсваха два от пръстите му. Беше набит, около шейсетгодишен, с почерняла от слънцето кожа и къса черна брада. — Ето нашата история, ако някой ви попита: това е шхуна за лов на треска, на слънчеви батерии, с резервен двигател с гориво. Плаваме под ливански флаг. Доставили сме товар от треска и лимони със специално разрешително, което ще рече за черния пазар, и сега се връщаме обратно. Денем не бива да се показвате — научих от своя човек, чрез Бърт, който ви докара на пристана, че скоро ще започнат да ви търсят. Има къде да спите — в трюма. Ако дойдат от бреговата охрана, проверката няма да е обстойна — познаваме се с тези типове.

Той потри пръстите си, за да покаже, че им плащат — познавах жеста.

— Имате ли някаква храна? — попитах. — Не сме хапнали почти нищо цял ден.

— Ясно — каза капитанът.

Поръча ни да го почакаме и се върна с две чаши чай и няколко сандвича. Бяха със сирене, ама не галаадското, а истинско — козе сирене със ситно накълцан лук, какъвто обичаше Мелани.

— Благодаря — каза Агнес.

Аз вече бях започнала да ям и промърморих едно „благодаря“ с пълна уста.

— Приятелката ви Ейда праща поздрави, скоро ще се видите — каза ми капитан Мишименго.

Преглътнах.

— Откъде познавате Ейда?

Той се засмя.

— Всички сме свързани. Поне тук. Навремето ходехме заедно на лов за сърни в Нова Скотия.