Заветите

Казват, че белегът ще ми остане, но вече почти оздравях. Мисля, че съм достатъчно укрепнала, за да се справя с това сега. Настоявате да ви разкажа как се замесих във всичко и ще опитам, но ми е трудно да преценя откъде да започна.

Ще започна от точно преди рождения си ден, или от датата, на която вярвах, че съм родена. Нийл и Мелани са ме излъгали за нея, направили са го с най-добри основания и намерения, но когато научих, много им се ядосах. Бързо ми мина обаче, защото и двамата вече бяха мъртви. Не можеш да се сърдиш на покойници, не можеш и да си поговориш с тях за стореното — останала е само едната страна. Чувствах се не само гневна, но и виновна, защото те бяха загинали и аз мислех, че вината за убийството им е моя.

Скоро щях да навърша шестнайсет. С най-голямо нетърпение очаквах да си взема шофьорската книжка. Смятах, че съм голяма за празненство, макар че Мелани винаги ми купуваше торта и сладолед и пееше „Дейзи, Дейзи, честно ми кажи“ — стара песен, която обичах като малка, но от която вече се срамувах. По-късно наистина получих торта — шоколадова, и ванилов сладолед, любимите ми — но не бях в състояние дори да ги опитам, защото Мелани вече я нямаше.

На онзи рожден ден открих, че съм измама — не в смисъл на нескопосан фокус, а на фалшива антика. Бях предумишлено изработен фалшификат. Толкова млада бях тогава — сякаш бе само преди секунда — но вече не съм. Лицето се променя много бързо — издълбава се като дърво, втвърдява се. И край с ококореното бленуване като преди. Станала съм по-зорка, по-съсредоточена. Стеснила съм се.

Нийл и Мелани ми бяха родители и държаха магазин „Модна хрътка“. В основни линии предлагаха дрехи втора употреба: Мелани ги наричаше „обичани преди“, защото намираше, че „употребявани“ понамирисва на „експлоатирани“. На табелата отвън се мъдреше ухилен розов пудел с бухнала поличка, розова панделка на главата и пазарска чанта. Отдолу имаше надпис в курсив и с кавички: „Няма да познаеш!“. Ще рече: употребяваните дрехи са толкова хубави, та никога няма да познаеш, че са носени. Само дето въобще не беше вярно, защото повечето дрехи бяха пълен боклук.

Мелани казваше, че е наследила магазина от баба си. Признаваше също, че табелата е старомодна, но клиентите я познават, пък и щяло да бъде проява на неуважение да я сменяме сега.

Магазинът ни се намираше на Куийн Уест, в каре от улици, което навремето цялото било такова според Мелани — с магазини за платове, копчета и кинкалерия, евтино спално бельо, обезценени стоки. Кварталът вече се развиваше: появяваха се кафенета с органични продукти и стоки, одобрени от движението за свободна търговия, аутлети на известни марки, бутици. В отговор на тенденцията Мелани закачи на витрината си табела: „Изкуство за обличане“. Магазинът обаче беше пълен с всякакви дрехи, които никой не би определил като „изкуство за обличане“. Имаше нещо като дизайнерски ъгъл, но в „Модна хрътка“ по принцип нямаше скъпи стоки. Останалото беше просто сбиротак. Клиентите бяха всякакви: млади, стари, някои търсеха изгодна покупка или модна находка, други просто разглеждаха. Или продаваха — дори хората от улицата опитваха да припечелят по някой долар от фланелка, която бяха купили от дворна разпродажба.

Мелани работеше на основния етаж. Обличаше се в ярки цветове, например в оранжево и наситенорозово, защото така създавала положителна и заредена с енергия атмосфера, пък и бездруго имала циганска душа. Винаги беше оживена и усмихната, но не спираше да дебне за евентуални крадци. След като затвореше магазина, сортираше и опаковаше: това за благотворителност, това за парцали, това за „изкуство за обличане“. А като съпровод на дейността си тананикаше мелодии от мюзикъли — много стари. „О, каква прелестна сутрин“8

беше от любимите ѝ, а също „Когато си навън в буря“9. Дразнех се от пеенето ѝ и сега съжалявам.

Понякога се отчайваше: толкова много плат, същински океан, вълни от дрехи прииждаха и заплашваха да я удавят. Кашмир! Кой ще купи трийсетгодишен кашмир? Не ставаше по-хубав с годините — не като мен, твърдеше Мелани.

Нийл имаше брада, която вече се прошарваше и невинаги беше подстригана, обаче нямаше много коса. Не изглеждаше като бизнесмен, но се грижеше за така наречената от него и Мелани „парична страна на нещата“: фактури, счетоводство, данъци. Кабинетът му се намираше на втория етаж и до него се стигаше по стълба с гумени стъпенки. Имаше компютър, картотека и сейф, но стаята не приличаше на кабинет по почти нищо друго — беше претъпкана и разхвърляна като магазина, защото Нийл обичаше да колекционира вещи. Навиващи се музикални кутии — адски си падаше по тях. Часовници — много и най-различни. Стари сметачни машинки, които работеха с ръчка. Пластмасови играчки, които ходеха или подскачаха, например мечки, жаби и няколко комплекта фалшиви зъби. Прожекционен апарат за цветни диапозитиви, каквито вече никой не използваше. И фотоапарати, луд беше по стари фотоапарати. Някои от тях правели по-хубави снимки от днешните, така твърдеше Нийл. Имаше цяла етажерка само с фотоапарати.