Заветите

Веднъж забрави сейфа отворен и аз надникнах вътре. Вместо пачки банкноти обаче вътре имаше един-единствен предмет от метал и стъкло, който отначало взех за поредната играчка, нещо като подскачащите изкуствени челюсти. Не открих как се навива и ме беше страх да го докосна, защото беше стар.

— Може ли да си поиграя с онова? — попитах Нийл.

— С кое?

— С играчката в сейфа.

— Не днес — отговори той с усмивка. — Може би като пораснеш.

После затвори вратата му и аз напълно забравих за чудатата малка играчка, докато не дойде моментът да си я спомня и да узная какво представлява.

Нийл опитваше да поправя разни неща, но често не сполучваше, защото не намираше частите. И предметите просто си стояха и „събираха прах“, както се изразяваше Мелани. Нийл мразеше да изхвърля каквото и да било.

По стените му висяха стари плакати с потъващи кораби: „Изпусната дума с вода пълни трюма“ от някаква война много отдавна10; жена, издула бицепси, за да покаже, че и нежният пол е способен да произвежда бомби — от същата минала война; и един плакат в червено и черно, на който бяха изобразени мъж и знаме от Русия, преди да стане Русия, както обясняваше Нийл. Плакатите принадлежали на прадядо му, който живеел в Уинипег. За градчето знаех само, че там е студено.

Като малка обичах „Модна хрътка“ — беше като пещера със съкровища. Не ми беше позволено да влизам в кабинета на Нийл сама и да пипам каквото и да било, защото можело да го счупя. Но ако някой ме държеше под око, можех да си играя с играчките на пружина, с музикалните кутии и със сметачните машинки. Не с фотоапаратите обаче, защото според Нийл те бяха твърде ценни, пък и вътре нямаше лента, така че каква полза?

Не живеехме над магазина. Къщата ни беше далече, в един от жилищните квартали, където имаше и стари едноетажни, и по-големи нови къщи, построени на мястото на съборените стари. Нашата не беше едноетажна, имаше втори етаж, където бяха спалните, но и не беше от новите. Беше построена от жълти тухли и изглеждаше най-обикновено. Нищо в нея не привличаше внимание. Като се замисля сега, май точно това е била целта.

Осма глава

В събота и неделя много често ходех в „Модна хрътка“, защото Мелани не искаше да оставам в къщата сама. Започнах да се чудя защо, когато станах на дванайсет. Ами ако стане пожар, възразяваше тя. Пък и законът бездруго забранявал деца да остават сами вкъщи. Настоявах, че вече не съм дете, а тя въздъхваше и отговаряше, че всъщност не разбирам какво означава да си или да не си дете, че децата били огромна отговорност, както ще се уверя лично впоследствие. После ме обвиняваше, че ѝ създавам главоболия, качвахме се в колата и отивахме в магазина.

Позволено ми беше да помагам — да подреждам фланелките по големина, да им лепя етикети с цената, да отделям онези, които трябва да бъдат или изхвърлени, или почистени. Приятно ми беше да го правя — седях на масата в задния ъгъл сред лек мирис на нафталин и наблюдавах хората, които влизаха.

Не всички бяха клиенти. Някои просто живееха на улицата и идваха да използват тоалетната ни. Мелани ги пускаше, стига да ги познава, особено през зимата. Един по-възрастен мъж идваше доста често. Носеше палта от туид, които си купуваше от Мелани, и плетени жилетки. Когато станах на тринайсет, вече се плашех от него, защото в училище ни бяха обяснили за педофилите. Казваше се Джордж.

— Не бива да пускаш Джордж в тоалетната — заявих на Мелани. — Той е перверзник.

— Дейзи, това е много грубо — отговори Мелани. — Защо мислиш така?

Бяхме у дома, в кухнята.

— Ами просто е. Все се навърта. И проси от хората точно пред магазина. Освен това те следи.

Можех да кажа, че следи мен, с което щях да предизвикам сериозна тревога, но не беше вярно. Джордж не ми обръщаше никакво внимание.

Мелани се засмя и каза:

— Не е вярно.

Реших, че е наивна. Бях на възраст, когато изведнъж от хора, които знаят всичко, родителите стават хора, които не знаят нищичко.

Още един човек идваше в магазина често, но не живееше на улицата. Жената май беше на четиресет и няколко, по-скоро към петдесетте, трудно ми беше да преценявам по-възрастните хора. Обикновено беше облечена с черно кожено яке, черни джинси и тежки боти, връзваше дългата си тъмна коса и не носеше грим. Изглеждаше като рокерка, но не истинска — по-скоро като рекламна рокерка. Не ни беше клиентка, влизаше през задната врата, за да опакова дрехите, които отиваха за благотворителност. Мелани обясни, че двете били стари приятелки и ѝ било трудно да откаже, когато Ейда я помолила. Освен това ѝ давала само дрехи, които трудно би продала, а така поне някой щял да има полза от тях.

Ейда не ми изглеждаше като човек, който работи за благотворителна организация. Не беше блага и усмихната, а недодялана, и крачеше с широки крачки. Никога не оставаше дълго, никога не си тръгваше без два кашона с ненужни дрехи, които натоварваше на автомобила, с който беше пристигнала и беше паркирала на някоя пресечка зад магазина. Виждах колите от мястото си. Винаги бяха различни.