Заветите

И други хора идваха в магазина, без да купуват нищо. Младите жени с дълги сребристи рокли и бели шапки, които се наричаха Перлените момичета и бяха мисионерки, работещи за Галаад. Бяха къде-къде по-страшни от Джордж. Обикаляха центъра, разговаряха с бездомниците, влизаха по магазините, досаждаха. Някои се държаха грубо с тях, но Мелани — никога; каква полза, така казваше.

Винаги бяха по двойки. Носеха бели перлени огърлици и се усмихваха много, но не истински. Предлагаха на Мелани отпечатаните си брошури със снимки на чисти и спретнати улици, щастливи деца, изгреви и надписи, които би трябвало да привличат хората към Галаад: „Съгрешили сте? Бог все още може да ви прости!“; „Бездомни сте? Има дом за вас в Галаад“.

Винаги носеха поне една брошура за бебето Никол. „Върнете бебето Никол!“, „Мястото на бебето Никол е в Галаад!“. В училище ни прожектираха документален филм за бебето Никол: майката била Прислужница и тайно го изнесла от Галаад. Бащата бил високопоставен и супер зъл галаадски Командир, затова се вдигнала голяма врява и от Галаад настояваха за връщането на момичето при нейните законни родители. Канада отначало протакала, после отстъпила и обещала да направи всичко по силите си, но бебето Никол вече било изчезнало. Така и не го намерили.

Бебето Никол вече се беше превърнало в символ на Галаад. На всяка брошура на Перлените момичета имаше негова снимка. Изглеждаше като всяко друго бебе, нищо специално, но според нашата учителка в Галаад било буквално светица. За нас също беше символ: на всеки антигалаадски протест носеха портрета му и издигаха лозунги: БЕБЕТО НИКОЛ! СИМВОЛ НА СВОБОДАТА! или БЕБЕТО НИКОЛ НИ ВОДИ! Като че ли е възможно бебе да води някого някъде, мислех си.

Никак не обичах бебето Никол, защото трябваше да пиша есе за него. И получих тройка заради изложението си, че двете страни го подритват като футболна топка и че огромен брой хора ще изпитат огромно щастие, ако бебето бъде върнато. Учителката заяви, че твърдението ми е коравосърдечно, че трябва да се науча да уважавам другите хора и техните права и чувства, а аз възразих, че жителите на Галаад също са хора, не е ли редно техните права и чувства също да бъдат уважавани? Учителката избухна и заяви, че е крайно време да порасна, което може и да беше вярно: мисля, че нарочно я дразнех. Но ѝ бях ядосана за тройката.

При всяко посещение на Перлените момичета Мелани вземаше брошурите и обещаваше да ги държи на купчинка до касата. Понякога дори им връщаше останалите стари брошури — момичетата ги събираха, за да ги използват в други държави.

— Защо го правиш? — попитах я, когато бях на четиринайсет и вече проявявах интерес към политиката. — Нийл казва, че ние сме атеисти, а ти ги насърчаваш.

В училище изучавахме Галаад по три предмета — това беше ужасно място, където жените нямаха право да ходят на работа, нито да шофират, Прислужниците бяха принудени да забременяват като крави, само дето положението на кравите беше по-добро. Що за човек ще застане на страната на Галаад, ако не е чудовище? Особено ако е жена!

— Защо не им обясниш, че това е зло?

— Няма смисъл да се спори с тях — отговори Мелани. — Те са фанатички.

— Тогава аз ще им кажа.

Въобразявах си, че знам какво не им е наред на хората, най-вече на възрастните. Мислех, че съм способна да ги поставя на мястото им. Перлените момичета бяха по-големи от мен, не бяха деца — как бе възможно да вярват в тези щуротии?

— Не — рязко възрази Мелани. — Ще стоиш отзад. Не искам да разговаряш с тях.

— Защо не? Мога да се справя…

— Опитват се да подмамват момичета на твоята възраст да отидат с тях в Галаад. Ще ти кажат, че Перлените момичета помагат на жените и на девойките. Ще апелират към идеализма ти.

— Никога няма да се хвана! — възмутих се аз. — Имам мозък в главата, по дяволите!

Обикновено не ругаех в присъствието на Мелани и на Нийл, но понякога се изпусках.

— Внимавай какви ги говориш — предупреди ме Мелани. — Прави лошо впечатление.

— Извинявай. Ама наистина имам.

— Разбира се — съгласи се Мелани. — Но просто не ги закачай. Ако взема брошурите им, ще се махнат.

— Истински ли са перлите им?

— Фалшиви са — отговори Мелани. — Всичко в тях е фалшиво.

Девета глава

Въпреки това, което направи за мен, Мелани ухаеше някак далечно — на флорален сапун в къща, където съм на гости. Искам да кажа, че не ми миришеше на майка.

Като по-малка една от любимите ми книжки в училищната библиотека беше за човек, който попаднал сред вълча глутница. Не можел да се къпе, защото така ще заличи миризмата на глутницата и вълците ще го отхвърлят. А ние двете с Мелани по-скоро имахме нужда да добавим мириса на глутницата, онова, което да ни направи цялост, общност. Това обаче не се случи. Не си падахме по нежностите.