Заветите

Освен това Нийл и Мелани не бяха като родителите на децата, които познавах. Държаха се прекалено предпазливо с мен, сякаш ще се счупя. Като че ли съм породисто коте, предоставено на грижите им — собственото си коте приемаш за даденост, държиш се непринудено с него, обаче с чуждото нещата стоят другояче, защото изгубиш ли го, ще изпитваш съвсем различна вина.

И още нещо: съучениците ми имаха свои снимки, много снимки. Родителите им документираха всяка минута от техния живот. Дори от раждането им, които носеха в час, за да разказват. Според мен това беше отвратително — кръв и грамадни крака в близък план, между които се подава малка глава. Имаха и свои снимки като бебета, стотици кадри. Дори да се оригнат, някой възрастен ще насочи обектива към тях и ще ги накара да повторят — сякаш живееха живота си два пъти: веднъж действително и втори път за портрет.

На мен това не ми се случваше. Сбирката на Нийл от стари фотоапарати беше готина, но в къщата всъщност нямаше нито един работещ. Мелани ми каза, че всичките ми ранни снимки изгорели при пожар. Само пълен глупак би ѝ повярвал, затова аз го сторих.

Сега ще ви разкажа каква глупост направих и какви бяха последиците. Не се гордея с поведението си — като погледна назад, виждам колко глупаво съм се държала, но тогава не го съзнавах.

Седмица преди рождения ми ден щеше да има протест заради Галаад. От страната тайно беше изнесен видеозапис на нова поредица от екзекуции и бе излъчен по телевизионните новини: как бесят жени по обвинение в ерес и вероотстъпничество, а също и за опит да изнесат бебета от Галаад, което по техните закони е държавна измяна. Като част от обучението ни по активна гражданска позиция учениците от двата последни класа на училището ни бяха освободени от занятия, за да отидем на протестите.

Изработихме си лозунги: НЕ НА ТЪРГОВИЯТА С ГАЛААД! СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ЖЕНИТЕ В ПЪКЛЕНИЯ ГАЛААД! БЕБЕ НИКОЛ — ПЪТЕВОДНА ЗВЕЗДА! Някои от учениците бяха добавили и зелени плакати с лозунги КЛИМАТ АД В ГАЛААД! ГАЛААД ИСКА ДА ИЗПЪРЖИ ВСИЧКИ! и снимки на горски пожари, мъртви птици, риби и хора. Няколко учители и родители доброволци щяха да ни придружат, за да ни предпазят от евентуални прояви на насилие. Вълнувах се, защото това щеше да е първото ми участие в протестно шествие. Нийл и Мелани обаче ми забраниха да ходя.

— Защо? — попитах. — Всички други ще отидат!

— Категорично не — отсече Нийл.

— Нали все повтаряте, че човек трябва да защитава принципите си — настоях.

— Това е различно. Не е безопасно — каза Нийл.

— Както сам казваш, животът не е безопасен. Много учители ще дойдат. Част от обучението ни е — ако не отидем, ще ни пишат двойки!

Това последното не беше вярно, обаче Нийл и Мелани обичаха да получавам хубави оценки.

— Може би трябва да отиде — разколеба се Мелани. — Дали да не помолим Ейда да я придружи?

— Не съм бебе, не ми трябва бавачка — възразих.

— Ама ти побърка ли се? — попита Нийл Мелани. — Ще бъде пълно с журналисти! Ще го излъчват по новините!

Подръпваше косата си, доколкото му беше останала — сигурен признак, че се тревожи!

— Точно това е целта — изтъкнах. Бях изработила един от плакатите, които щяхме да носим: големи червени букви и черен череп. ГАЛААД = ДУХОВЕН АД. — Целта е да ни отразят по новините!

Мелани запуши ушите си с ръце.

— Главата ме заболя. Нийл има право. Не. Не съм съгласна. Следобед ще ми помагаш в магазина и точка.

— Добре, заключете ме.

Изхвърчах буреносно в стаята си и затръшнах вратата. Не можеха да ме принудят.

* * *

Училището, в което ходех, се казваше „Уайл“. Носеше името на Флорънс Уайл, скулпторка от миналото, чиято снимка висеше във вестибюла на входа. Според Мелани училището би трябвало да насърчава креативността, а според Нийл — самостоятелното мислене и разбирането за демократична свобода. Затова ме били изпратили там, макар да имали принципни възражения срещу частните училища — нивото на общинските било много ниско и въпреки общия ни дълг да работим за усъвършенстването на системата, докато това стане, те не искали да рискуват някой малолетен наркодилър да ме намушка с нож. Вече си мисля, че бяха избрали училището „Уайл“ по друга причина: там държаха строго на посещаемостта, невъзможно беше да избягаш от час. А така Мелани и Нийл винаги знаеха къде съм.

Не обичах училище „Уайл“, но и не го мразех. Просто трябваше да премина през това преживяване на път за истинския си живот, чийто очертания скоро щяха да ми станат ясни. До неотдавна исках да стана ветеринарен лекар на дребни животни, но постепенно тази мечта започна да ми се струва детинска. След това реших да стана хирург, но в училище гледах филм за някаква операция и ми се догади. Някои от съучениците ми от „Уайл“ искаха да станат певци, дизайнери или други творчески професии, обаче аз бях твърде нескопосана и лишена от музикален слух за нещо подобно.