Заветите

В училище имах и приятели: момичета, с които да си клюкарим, приятели, с които да си разменяме домашни, по малко от всеки вид. Стараех се оценките ми да са по-глупави от мен — не исках да се набивам на очи — затова домашните ми нямаха голяма разменна стойност. Във физкултурния салон и в спорта обаче беше готино да те бива и мен ме биваше, особено в спортове като баскетбола, където бързината и високият ръст са предимство. Поради това бях популярна, когато нещата опираха до сформиране на отбори. Извън училище обаче водех ограничен живот заради вечното безпокойство на Нийл и на Мелани. Не ми беше позволено да се разхождам из търговските центрове, защото според Мелани били пълни с наркомани, нито в парковете, защото според Нийл там дебнели непознати мъже. Затова социалният ми живот клонеше към нула — състоеше се предимно от неща, които щяха да ми бъдат позволени, когато порасна. Вълшебната думичка на Нийл у дома беше „не“.

Този път обаче нямаше да отстъпя — непременно щях да отида на протеста. Училището беше наело няколко автобуса, които да ни откарат. Мелани и Нийл опитаха да ми попречат, като се обадиха на директорката и ми отказаха позволение. Тя ме помоли да остана, а аз я уверих, че разбирам, че няма проблем и че ще изчакам Мелани да дойде с колата да ме вземе. Всъщност само шофьорът на автобуса проверяваше имената на децата, а той не ни познаваше, беше голяма блъсканица, родителите и учителите не внимаваха и не знаеха, че на мен не ми е разрешено да отида, затова взех личната карта на момиче от баскетболния отбор, което нямаше да ходи, и се качих на автобуса, адски доволна от себе си.

Десета глава

Отначало протестното шествие беше вълнуващо. Провеждаше се в центъра на града, близо до сградата на Законодателното събрание, макар че всъщност не беше точно шествие, защото никой никъде не шестваше, просто стояхме натъпкани като сардини. Изнасяха се речи. Роднина от Канада на жена, починала в колониите на Галаад, докато почиствала смъртоносни радиационни отпадъци, говори за робския труд. Лидерът на движението „Оцелели от геноцида на територията на Галаад“ говори за принудителните преходи до Северна Дакота, където хората били заграждани като овце в призрачни градове без храна и вода, разказваше как хиляди измрели и как мнозина рискували живота си и поемали пеш на север към канадската граница през зимата, а после показа ръката си с липсващи пръсти — от измръзване.

След това представителка на „Закрила“ — организация за жени, избягали от Галаад — говори за жените, чийто бебета им били отнети, за жестокостта на това деяние и как, опиташ ли да си върнеш детето, те обвиняват в незачитане на Бог. Не чух всички речи, защото понякога озвучителната система прекъсваше, но смисълът беше ясен. Имаше много плакати с бебето Никол: ВСИЧКИ БЕБЕТА В ГАЛААД СА БЕБЕТА НИКОЛ!

След това групата от нашето училище скандира разни неща и издигна лозунгите си, други хора размахваха други плакати: ДОЛУ ФАШИСТИТЕ ОТ ГАЛААД! УБЕЖИЩЕ ВЕДНАГА! В този момент противници на протеста също заявиха своите искания: ЗАТВОРЕТЕ ГРАНИЦАТА! ГАЛААД, ЗАДРЪЖ СИ УЛИЧНИЦИТЕ И БЛУДНИЦИТЕ, ИМАМЕ СИ ПРЕДОСТАТЪЧНО! СПРЕТЕ НАШЕСТВИЕТО! Сред тях имаше и група Перлени момичета с техните сребристи рокли и перли, вдигнали следните лозунги: СМЪРТ НА КРАДЦИТЕ НА БЕБЕТА и ВЪРНЕТЕ БЕБЕТО НИКОЛ. Хората от нашата страна ги замерваха с яйца и надаваха шумни възгласи при всяко попадение, но Перлените момичета просто се усмихваха с неизменните си стъклени усмивки.

Тук-таме станаха сбивания. Група хора, облечени в черно и със закрити лица, започнаха да разбиват витрините на магазините. И изведнъж се появиха много полицаи от спецчастите. Изникнаха изневиделица. Блъскаха по щитовете си и се придвижваха напред, удряха деца и възрастни с палките си.

До този момент бях въодушевена, но вече се уплаших. Исках да се махна, обаче всички стояха толкова нагъсто, че не можех да помръдна. Не намирах съучениците си, а тълпата вече изпадаше в паника. Хората се люшкаха насам-натам, викаха и пищяха. Нещо ме удари в корема, лакът, струва ми се. Дишах учестено, усещах как от очите ми напират сълзи.

— Насам — обади се дрезгав глас зад мен.

Ейда. Сграбчи ме за яката и ме помъкна подире си. Не съм сигурна как разчисти пътя ни — сигурно е ритала хората по краката. После се озовахме на пресечка зад метежа, както го нарекоха по-късно по новините. Докато гледах видеоматериала, си помислих: вече знам какво е да си присъствал на метеж — все едно се давиш. Не че някога се бях давила.

— Мелани допусна, че ще си тук — каза Ейда. — Ще те заведа вкъщи.

— Ама не… — понечих да възразя.

Не исках да призная, че съм уплашена.

— Веднага. Тут суит. Никакво „ако“, никакво „но“.

Вечерта се видях по новините — вдигнала бях плакат и крещях. Мислех, че Мелани и Нийл ще са ми бесни, но всъщност бяха разтревожени.

— Защо го направи? — попита Нийл. — Не чу ли какво ти казахме?

— Винаги сте твърдели, че човек трябва да се бунтува против несправедливостта — възразих. — И в училище ни учат на същото.