Заветите

Знаех, че прекалявам, но не възнамерявах да се извинявам.

— Какъв ще е следващият ни ход? — попита Мелани, но не мен, а Нийл. — Дейзи, ще ми донесеш ли вода? Има и лед в хладилника.

— Може пък да не е чак толкова зле — отговори Нийл.

— Не можем да рискуваме — възрази Мелани. — Трябва да изчезваме. Още вчера. Ще се обадя на Ейда, тя може да уреди микробус.

— Нямаме подготвено убежище — каза Нийл. — Не можем да…

Върнах се в стаята с чаша вода.

— Какво става? — попитах.

— Ти нямаш ли домашни? — попита на свой ред Нийл.

Единайсета глава

Три дни по-късно някой проникна с взлом в магазин „Модна хрътка“. Имахме аларма, но крадците бяха успели да се измъкнат, преди да пристигне някой — и точно в това бил недостатъкът на алармите според Мелани. Не намерили пари, защото Мелани никога не държеше пари в брой в магазина, но взели дрехи от колекцията „Изкуство за обличане“ и бяха изтърбушили кабинета на Нийл — всичките му папки бяха разпилени на пода. Отмъкнали бяха и предмети от колекциите му: няколко часовника и стари фотоапарати, един антикварен клоун на пружина. Бяха опитали да предизвикат пожар, но аматьорски според Нийл, защото огънят беше угасен бързо.

Дойдоха от полицията и попитаха Нийл и Мелани имат ли някакви врагове. Отговориха, че нямат и всичко си било наред, сигурно бездомници са търсели пари за дрога, но си личеше, че са разстроени, защото си говореха, както когато не искаха да ги чувам.

— Взели са фотоапарата — казваше Нийл на Мелани тъкмо когато влизах в кухнята.

— Кой фотоапарат? — попитах.

— О, един стар — отговори Нийл. И продължи да си опъва косата. — Обаче рядък модел.

След това Нийл и Мелани станаха още по-неспокойни. Нийл поръча нова алармена система за магазина. Мелани заяви, че сигурно ще се преместим в нова къща, но когато започнах да разпитвам, ме успокои, че засега било просто хрумване. „Нищо страшно“, така коментира обира Нийл, но го повтори няколко пъти, затова се запитах какво страшно се беше случило всъщност, освен изчезването на любимия му фотоапарат.

През нощта след проникването с взлом заварих Мелани и Нийл да гледат телевизия. Обикновено не го правеха — просто телевизорът винаги работеше — обаче този път гледаха съсредоточено. Перлено момиче, представено само като „Леля Адриана“, била намерено мъртво в апартамент, в който живеело под наем с друго Перлено момиче. Била завързана за брава на врата със собствения ѝ сребрист колан, увит около шията. Според патолога била мъртва от няколко дни. Собственикът на съседен апартамент усетил миризмата и съобщил в полицията, откъдето твърдяха, че става дума за самоубийство чрез самоудушаване — разпространен метод.

Имаше снимка на мъртвата. Разгледах я внимателно: заради облеклото понякога трудно различавах Перлените момичета едно от друго, но си спомням, че тази неотдавна беше в магазина ни да раздава брошури. Също и приятелката ѝ, идентифицирана като Леля Сали, която според водещата на новините не можела да бъде открита. Имаше и нейна снимка, от полицията молеха хората да съобщят, ако някой я види. Все още нямаше коментар от консулството на Галаад.

— Това е ужасно — каза Нийл на Мелани. — Клетото момиче. Какво нещастие!

— Защо? — попитах. — Перлените момичета работят за Галаад. Те ни мразят. Всеки го знае.

И тогава двамата ме погледнаха. Как да опиша този поглед? Безутешен, струва ми се. Недоумявах — защо изобщо им пукаше?

* * *

Истинската катастрофа се случи на рождения ми ден. Утринта започна наглед нормално. Станах, облякох карираната си униформа на училище „Уайл“… Споменах ли, че имам униформа? Напъхах обутите си със зелени чорапи крака в черните обувки с връзки, вързах си косата на опашка, както изискваше училищният правилник — никакви спуснати коси — и слязох долу.

Мелани беше в кухнята, където имаше гранитен остров. Аз лично бих предпочела да бъде от смола и рециклирани материали, каквито бяха в училищната столова — през смолата се виждаха късчетата вътре — на единия плот бяха от скелет на миеща мечка — затова винаги имаше върху какво да съсредоточиш вниманието си.

Най-често се хранехме на кухненския остров. Имахме и трапезария с маса. Там би трябвало да посрещаме гости на вечеря, но Мелани и Нийл не организираха вечери, а събрания, свързани с различни техни каузи. Предната вечер бяха идвали хора и на масата още имаше няколко чаши за кафе, чиния с трохи от крекери и няколко съсухрени гроздови зърна. Не бях видяла кои са хората, защото си останах горе в стаята, криех се от последиците на простъпката си. Очевидно ставаше дума за нещо повече от най-обикновено непокорство.

Влязох в кухнята и седнах на острова. Мелани беше с гръб към мен, гледаше през прозореца. Там се виждаше дворът ни — циментовите сандъчета за цветя с храстите розмарин, вътрешният двор с градинска маса и столове и ъгълът на улицата отпред.

— Добро утро — поздравих.

Мелани рязко се завъртя.

— О, Дейзи! — възкликна тя. — Не те чух! Честит рожден ден! Честити шестнайсет!