Заветите

Нийл слезе за закуска чак когато вече беше време да тръгвам за училище. Беше горе и говореше по телефона си. Леко се засегнах, но немного — той си беше разсеян.

Мелани ме закара, както обикновено: тя не обичаше да ходя сама на училище с автобуса, макар че той спираше съвсем близо до вкъщи. Тя каза — както винаги повтаряше — че ѝ е на път за магазина и просто ще ме хвърли.

— Довечера ще си хапнем торта със сладолед — каза тя и извиси глас в края на изречението като при въпрос. — С Нийл искаме да ти кажем някои неща, защото вече си достатъчно голяма.

— Добре — казах.

Очаквах да е разговор за момчета и какво означава взаимно съгласие, а в училище вече бях слушала достатъчно за тези неща. Щеше да бъде неловко, но се налагаше да го изтърпя.

Исках да се извиня, задето съм ходила на протеста, но пристигнахме в училището, преди да имам възможност. Излязох мълчаливо от колата, Мелани изчака да стигна до входа. Махнах ѝ, тя също ми махна. Не знам защо го направих — обикновено пропускам. Сигурно като извинение.

Не помня ясно този учебен ден, нямаше причина. Просто обикновен учебен ден. Толкова обикновен, все едно гледаш през прозорец на кола. Разни неща прелитат край теб — едно-друго, едно-друго, без особено значение. Не запомняш такива часове — те са нещо съвсем обикновено, като миенето на зъбите.

Няколко приятели, с които си разменяхме домашни, ми изпяха „Честит рожден ден“ в столовата, докато обядвахме. Неколцина други изръкопляскаха.

После дойде следобедът. Въздухът беше застоял, часовникът сякаш тиктакаше по-бавно. Седях в часа по френски, където трябваше да четем откъс от повестта „Мицу“ на Колет — разказваше се за звезда на мюзикхола, която крие двама мъже в гардероба си. Освен че беше френски, романът разказваше колко труден бил животът на жените, само че на мен животът на Мицу изобщо не ми изглеждаше толкова ужасен. И аз исках да крия хубавец в гардероба си. Дори да познавах такъв обаче, къде да го свра? Не можеше в моя дрешник — Мелани веднага щеше да го спипа, пък и с какво щях да го храня? Позамислих се — каква храна можех да отмъквам, без Мелани да забележи? Сирене и солени бисквити? За секс с него и дума не можеше да става — твърде опасно щеше да бъде да го пускам да излиза от дрешника, а нямаше място и аз да се навра вътре. Ей така се отнасях често-често в училище, колкото да минава времето.

Въпреки това си беше проблем в живота ми. Не бях излизала с никого, защото не познавах човек, с когото да ми се иска да изляза. Като че ли нямаше начин това да се случи. Момчетата от училище „Уайл“ не бяха вариант: учех с тях от началните класове, виждала ги бях да си бъркат в носа, някои дори се напикаваха. Как да се настроиш романтично с такива представи в главата?

Вече се бях потиснала, което понякога се случва на рожден ден — очакваш вълшебно преобразяване, но не се получава. За да се разсъня, започнах да се скубя — отделни косъмчета зад ушите, само по две-три. Знаех, че ако отскубвам косми от едно и също място твърде често, рискувам то да оплешивее, но навикът ми се беше появил само преди няколко седмици.

Най-сетне часовете свършиха и вече можех да се прибирам. Тръгнах по излъскания коридор към входната врата на училището и излязох. Ръмеше, а не си носех дъждобрана. Огледах улицата — Мелани не ме чакаше в колата.

Неочаквано до мен изникна Ейда с черното си кожено яке.

— Хайде, да се качваме в колата — нареди тя.

— Моля? Защо?

— Става дума за Нийл и Мелани.

Вгледах се в лицето ѝ, явно се беше случило нещо много лошо. Ако бях по-голяма, сигурно щях веднага да попитам какво, но не го сторих, защото исках да отложа мига, в който ще науча. Бях чела някъде за „неизразима заплаха“. Тогава бяха само думи, но сега вече го изпитах.

Когато се качихме в колата и тя подкара, попитах:

— Да не би някой да е получил инфаркт?

Само това ми хрумна.

— Не — отговори Ейда. — Слушай ме внимателно и не се паникьосвай. Не можеш да се върнеш у дома.

Неприятното чувство в корема ми стана още по-ужасно.

— Какво има? Да не е станал пожар?

— Експлозия — обясни тя. — Бомба в кола пред „Модна хрътка“.

— По дяволите! Магазинът разрушен ли е? — попитах.

Първо влизането с взлом, сега това.

— В колата на Мелани. Двамата с Нийл били вътре.

Застинах мълчаливо, не проумявах. Кой ненормалник ще иска да убие Нийл и Мелани? Те бяха най-обикновени хора.

— Мъртви ли са? — попитах накрая.

Цялата треперех. Опитах да си представя експлозията, но пред очите ми не изникваше образ. Просто бяло петно.

V

Микробус

Ръкописът от Ардуа Хол

Дванайсета глава

Кой си ти, читателю мой? И кога? Може би утре, може би след петдесет години, може би никога. Може да си някоя от Лелите от Ардуа Хол, попаднала по случайност на този разказ. И след кратък ужас от моята греховност ще изгориш листовете, за да съхраниш непокътнат праведния ми образ? Или ще се поддадеш на всеобщата жажда за власт и ще изтичаш при Очите, за да ме издадеш?