Заветите

Пола безброй пъти кани на чай другите Съпруги. Те я поздравяваха, възхищаваха ѝ се и ѝ завиждаха, а тя се усмихваше великодушно, приемаше поздравленията им скромно и отговаряше, че благословията идва свише. После викаше Кайлова в дневната, където Съпругите надаваха радостни възгласи и се суетяха около нея. Дори ѝ казваха „скъпа“, което никога не правеха с обикновена Прислужница с плосък корем. После питаха Пола как ще кръсти бебето си.

Нейното бебе. Не на Кайлова. Какво ли мислеше тя по въпроса? Съпругите обаче изобщо не се интересуваха какво се случва в главата ѝ, интересуваше ги само коремът ѝ. Потупваха го и понякога дори допираха ухо до него да слушат, докато аз стоях зад отворената врата на дневната и наблюдавах лицето ѝ през пролуката. Виждах как тя се старае да запази каменно изражение, но невинаги успяваше. Лицето ѝ беше по-заоблено, отколкото при пристигането ѝ, почти подуто, и на мен все ми се струваше, че е заради сълзите, които не си позволяваше да пролива. Дали плачеше тайно? Дебнех пред затворената ѝ врата, долепила ухо до нея, но не я чух да плаче.

Дебненето ме ядосваше. Някога бях имала майка, но ме бяха откъснали от нея и ме бяха дали на Табита точно както това бебе щеше да бъде отнето от Кайлова и дадено на Пола. Така правеха, така стояха нещата тук, за да се подсигури хубаво бъдеще за Галаад — малцина трябваше да направят жертви в името на мнозинството. Съзнавах, че това не е редно, макар че Лелите бяха единодушни по въпроса и учеха и нас на същото.

Не можех да заклеймя Табита обаче, макар да беше приела откраднато дете. Не тя беше устроила света по този начин, освен това ми беше истинска майка — обичаше ме и аз обичах нея. Продължавах да я обичам, а може би тя мен — също. Кой знае? Сигурно сребристият ѝ дух ме обгръщаше, кръжеше и бдеше над мен. Приятна мисъл.

Имах нужда от нея.

Най-сетне настана Рождественият ден. Не бях отишла на училище, защото най-сетне беше започнал цикълът ми и имах силни спазми. Зила ми приготви топла грейка, разтри ме с мехлем и ми направи болкоуспокояващ чай, и аз се бях свила на леглото и се самосъжалявах, когато чух сирената на Родомобила по нашата улица. Надигнах се от леглото и застанах на прозореца — да, червеният микробус мина през портата на къщата и от него слязоха десетина и повече Прислужници. Не виждах лицата им, но от движенията им — по-бързи от обикновено — разбрах, че са развълнувани.

След това започнаха да пристигат колите на Съпругите, които също бързо влизаха в къщата с еднаквите си сини наметки. Пристигнаха и два автомобила с Лели, които не познавах. И двете бяха по-възрастни, а едната носеше черна чанта с изобразени червени крила, увита на възел змия и луна — чантата на женския отряд на Първа медицинска помощ. Много Лели бяха обучени да дават първа помощ и да акушират, макар да не бяха истински лекарки.

От мен не се очакваше да присъствам на раждането. Момичетата и неомъжените млади жени — каквато бях станала току-що с първия си месечен цикъл — нямаха право да гледат и да знаят какво се случва, защото такива гледки и звуци не бяха подходящи за нас и можеха да ни навредят, да ни отвратят или уплашат. Това интимно червено знание беше за омъжените жени и за Прислужниците, също за Лелите, разбира се, за да го преподават на Акушерките. Естествено, аз потиснах болките си, сложих си халата и чехлите и се качих до средата на стълбите за третия етаж, където не можеха да ме виждат.

Съпругите бяха на долния етаж, пиеха чай в дневната и очакваха да настъпи знаменателният миг. Не знаех точно кой, но ги чувах да се смеят и да си бъбрят. Пили бяха и шампанско, не само чай, както заключих по шишетата и празните чаши, които видях в кухнята по-късно.

Прислужниците и изпратените Лели бяха при Кайлова. Тя не си беше в стаята — там нямаше да се поберат всички — а в голямата спалня на втория етаж. Чувах я как пъшка като животно, а Прислужниците скандираха: „Напъвай, напъвай, напъвай, дишай, дишай, дишай“, а от време на време непознат изтерзан глас, сигурно на Кайлова, простенваше „О, боже, о, боже“ мрачно и издълбоко, сякаш се разнасяше от кладенец. Беше страховито. Седях на стълбите, обгърнала тялото си с ръце, и цялата треперех. Какво се случваше? Какво изтезание, какво страдание? Какво ставаше?

Тези звуци се разнасяха сякаш много дълго време. Чувах и забързани стъпки по коридорите — Мартите, които носеха каквото е необходимо и отнасяха други неща. По-късно вечерта надникнах в пералното помещение и установих, че има окървавени чаршафи и кърпи. После една от Лелите излезе в коридора и започна да издава нареждания по своя Компюслов: „Незабавно! Възможно най-бързо! Кръвното ѝ налягане е ниско! Изгубила е твърде много кръв!“.

Разнесе се писък, после още един. Една от Лелите се провикна надолу по стълбите към Съпругите:

— Елате веднага! — Лелите обикновено не крещяха така. Множество забързани стъпки нагоре по стълбите и нечий глас, който възкликна: — О, Пола!