Заветите

Чу се воят на нова сирена, различна. Надникнах в коридора — нямаше никого — и притичах до стаята си, за да погледна през прозореца. Черна кола, с червените крила и змията, но с висок златен триъгълник — истински лекар. Той буквално изскочи от колата, затръшна вратата и хукна нагоре по стълбите.

Чух го да казва: „Мамка му! Мамка му! Мамка му Божия!“.

Дори това беше адски плашещо — за пръв път чувах мъж да говори така.

Роди се момче, здрав син на Пола и Командир Кайл. Кръстиха го Марк. Обаче Кайлова умря.

Седях с Мартите в кухнята, след като Съпругите, Прислужниците и всички останали се разотидоха. Мартите ядяха остатъците от храната за гостите: сандвичи с изрязани корички на хляба, торта, истинско кафе. Предложиха и на мен, но не бях гладна. Попитаха как са спазмите ми, увериха ме, че утре ще се чувствам по-добре, а след известно време изобщо няма да ме боли толкова, пък и бездруго се свиквало. Не по тази причина обаче нямах апетит.

Обясниха ми, че ще пристигне дойка — наскоро родила Прислужница, изгубила бебето си. Или да го хранят с млечна формула, но всеки знаел, че тя не е толкова полезна. Все пак щяла да поддържа дребосъка жив.

— Клетото момиче! — възкликна Зила. — Да преживее всичко това напразно!

— Поне бебето спасиха — изтъкна Вира.

— Или едното, или другото — изтъкна Роза. — Наложи се да я разрежат.

— Отивам да си лягам — казах.

Още не бяха изнесли Кайлова от къщата. Беше в стаята си, увита в чаршаф, както установих, когато се прокраднах безшумно нагоре по стълбите.

Открих лицето ѝ. Беше призрачно бледо — сигурно кръвта ѝ беше изтекла. Веждите ѝ бяха руси, меки и изящни, извити сякаш изненадано. Очите ѝ бяха отворени и ме гледаха. Сигурно ме виждаше за пръв път. Целунах я по челото.

— Никога няма да те забравя — уверих я. — Другите ще те забравят, но ти обещавам, че аз няма.

Мелодраматично, знам, бях още дете. Но както виждате, удържах на думата си — не я забравих. Нея, Кайлова, безименната, погребана под малка квадратна каменна плоча, която можеше да остане и без надпис. Намерих я в гробището на Прислужниците години по-късно.

И когато имах възможността да го направя, потърсих я в Архива на кръвното родство и я намерих. Научих истинското ѝ име. Знам, че е безпредметно, освен за хората, които са я обичали, а после е била откъсната от тях. За мен обаче откритието беше като отпечатък от длан в пещера — равносилно бе на знак, на послание. Аз бях тук. Аз съществувах. Аз бях истинска.

Как се казваше ли? Разбира се, че искате да узнаете.

Кристъл. Така я помня сега. Като Кристъл.

Направиха скромно погребение на Кристъл. Позволиха ми да присъствам — след първия си месечен цикъл вече официално бях жена. Прислужниците, които бяха там по време на раждането, също дойдоха, както и всички членове на нашето домакинство. Дори Командир Кайл се появи като проява на уважение.

Изпяхме два химна — „Възвиси нисшите“ и „Благословен да е плодът“ — а легендарната Леля Лидия изнесе реч. Наблюдавах я с почуда — сякаш собствената ѝ снимка беше оживяла. Значи все пак съществуваше. Само че изглеждаше по-възрастна, отколкото на снимката, и изобщо не беше толкова страховита.

Каза, че нашата сестра в служението, Прислужницата Кайлова, е принесла върховната жертва и е починала като благородна и почтена жена, че е изкупила предишния си греховен живот и е блестящ пример за всички останали Прислужници.

Гласът на Леля Лидия трепна, докато изричаше тези думи. Пола и Командир Кайл изглеждаха благоговейни и печални, от време на време кимаха, а някои Прислужници се разплакаха.

Аз не плаках. Вече го бях сторила. Всъщност бяха разпорили Кристъл, за да извадят бебето, и я бяха убили. Не по нейна воля. Тя не беше избрала да издъхне като благородна и почтена жена, нито да бъде бляскав пример, само че никой не го спомена.

Деветнайсета глава

В училище положението ми беше по-лошо от всякога. Бях се превърнала в табу — нашата Прислужница беше умряла, а момичетата смятаха това за зла прокоба. Бяха много суеверни. В училището на Видала имаше две религии: официалната, на която ни учеха Лелите: за Бог и специалното предназначение на жените, и неофициалната, която се предаваше от момиче на момиче чрез игри и песни.

По-малките момичета имаха много броилки, например: Едно лице, две опако: съпруг избраха ти, девойко; едно лице, две опако: този убиха го, нов иде бойко-бойко. В съзнанието на невръстните момиченца съпрузите не бяха истински хора. Приличаха по-скоро на мебели, поради което подлежаха на замяна, както правех аз в кукленската си къща.

Най-популярната песенна игра сред по-малките момиченца се казваше „Бесеница“ и текстът гласеше: