Заветите

Кой виси на стената? Тра-ла-ла, о-ла-ла!Прислужница. Как казва се жената? Тра-ла-ла, о-ла-ла!Тя беше (тук слагахме името на някоя от нас), ала сега не е. Тра-ла-ла, о-ла-ла!И бебче имаше в гърнето (тук се тупахме по плоското коремче). Тра-ла-ла, о-ла-ла!

Момичетата минаваха под вдигнатите ръце на две други момичета, а всички напяваха: Едно — убийство, две — целувка, три — бебе, четири — изчезнала безследно, пет — жива, шест — мъртва, седем — пипнахме те, червена, кървавочервена!

Седмото момиче попадаше в капана на двете, които брояха, и те го разхождаха в кръг, преди да го цапнат по главата. Тогава тя беше „мъртва“, но имаше право да избере следващите две екзекуторки. Съзнавам, че звучи едновременно зловещо и лекомислено, но децата превръщат в игра онова, което е край тях.

В очите на Лелите забавлението сигурно е съдържало предупреждения и заплахи в полезна степен. Защо обаче започваше с убийство? Защо то предхождаше целувката? Защо не обратното, което би било и по-естествено? Често съм размишлявала над това впоследствие, но така и не намерих отговор.

По време на учебните занятия ни бяха позволени и други игри. Играехме на „Змии и стълби“: ако попаднеш на „молитва“, изкачваш се по стълбата, опряна в Дървото на живота, ако попаднеш на „грях“, плъзгаш се надолу по сатанинска змия. Даваха ни и книжки за оцветяване, в които оцветявахме табелите над магазините: „Всяка плът“, „Хлябове и риби“, за да ги научим. Оцветявахме и облеклото на хората: в синьо за Съпругите, на райета за Иконосъпругите, в червено за Прислужниците. Века веднъж загази пред Леля Видала, защото оцвети една Прислужница в пурпурно.

Другите момичета по-скоро шушукаха суеверно помежду си, отколкото напяваха, и то не на игра, а съвсем сериозно. Ето един пример:

В леглото ти ако Прислужницата се спомине,на твойта съвест кръвта ѝ ще тежи.Ако издъхне рожбата на твоята Слугиня,ще живееш сред въздишки и сълзи.

Ако родилни мъки в гроб я отнесат,злини докрай света ще те морят14.

Кайлова беше починала по време на раждане, затова другите момичета ме мислеха за прокълната, но тъй като бебето Марк беше живо и здраво и ми беше братче, ме смятаха и за невероятно благословена. Другите момичета не ме дразнеха открито, но ме избягваха. Олда присвиваше очи и гледаше в тавана, когато ме забележеше да приближавам, Бека се извръщаше, макар да ми пъхаше тайно части от обяда си. Сонамит съвсем се откъсна от мен било поради страх от смъртта, или от завист заради раждането, или по малко и от двете.

У дома вниманието беше изцяло насочено към бебето и си настояваше за него, имаше силен глас. И макар да се наслаждаваше на престижната си позиция като майка на бебе, при това момче, Пола не беше настроена майчински. Вземаше малкия Марк, колкото да го покаже пред приятелките си, но това ѝ беше предостатъчно, после го предаваше на дойката — пълничка и печална Прислужница, която до неотдавна била Такърова, но вече беше Кайлова, разбира се.

Когато не ядеше, спеше или не биваше излаган на показ, Марк прекарваше времето си в кухнята, където се превърна в любимец на Мартите. Те обичаха да го къпят, прехласваха се по малките пръстчета на ръцете и краката му, по трапчинките му, по миниатюрния му мъжки орган, от който беше способен да изстрелва забележителен фонтан от урина. Какво силно мъжле!

От мен се очакваше да се включа в благоговението и когато не го правех достатъчно ревностно, ми нареждаха да престана да се муся, защото скоро съм щяла да си имам свое бебе и тогава да позная щастието. Силно се съмнявах — не за бебето, а за щастието. Стремях се да прекарвам колкото може повече време в стаята си, избягвах веселието в кухнята и размишлявах колко несправедливо е устроен светът.

VII

Стадион

Ръкописът от Ардуа Хол

Двайсета глава