Заветите

Бяха скалъпили плана си, без да поискат предварително разрешението ми — което беше проява на неподчинение — аз се чувствах длъжна да го предам на Командир Джъд, още повече че дори да не го сторя, той със сигурност ще научи и ще забележи моята проява на недисциплинираност.

Същия следобед трите ме посетиха. Бяха въодушевени при акции в северната част на Ню Йорк бяха заловени седмина квакери, четирима активисти на движението „Обратно към земята“, двама канадски водачи за лов на лосове и един контрабандист на лимони, всеки от които беше заподозрян във връзки с Тайната женизница. След като изтръгнехме от тях цялата допълнителна информация, която бе възможно да притежават, щяхме да се отървем от тези хора, освен ако нямаха стойност като разменна монета: не за пръв път се правеха размени на заложници между „Мейдей“ и Галаад.

Разбира се, бях запозната с тези събития.

— Поздравления — казах. — Всяка от вас има заслуги, макар че няма да бъдат огласени. Естествено, Командир Джъд ще застане под светлината на прожекторите.

— Естествено — каза Леля Видала.

— Чест е да служим — каза Леля Хелена.

— На свой ред трябва да ви предам новини лично от Командир Джъд. Но да си остане между нас. — Те се приближиха, всички обичаме тайни. — Двама високопоставени активисти в Канада са елиминирани от нашите агенти.

— Пред Неговите очи! — каза Леля Видала.

— Перлените ни момичета са изиграли основната роля — додадох.

— Хвала! — обади се Леля Хелена.

— И една случайна жертва — казах. — Леля Адриана.

— Какво се е случило с нея? — попита Леля Елизабет.

— Очакваме разяснения.

— Ще се молим за душата ѝ — каза Леля Елизабет. — А Леля Сали?

— Мисля, че е в безопасност.

— Хвала!

— Разбира се — съгласих се. — Лошата новина обаче е, че открихме пробив в сигурността си. Двамата активисти на „Мейдей“, изглежда, са получавали информация от предатели в Галаад. Някой им е предавал съобщения оттук, информирал ги е за нашите операции по сигурността и дори за нашите агенти и доброволци в Канада.

— Кой може да е? — попита Леля Видала. — Това е вероотстъпничество!

— Очите се опитват да установят — поясних. — Затова, ако забележите нещо подозрително, каквото и да е от страна на когото и да е, дори в Ардуа Хол, веднага ми съобщете.

Трите се умълчаха и се спогледаха. Предупреждението ми обхващаше и тях.

— О, не може да бъде — каза Леля Хелена. — Само си представете какъв позор би било това за нас!

— Всички в Ардуа Хол са безупречни — отсече Леля Елизабет.

— Но човешкото сърце е непочтено — отбелязах. — Междувременно браво на вас. Осведомете ме какво сте научили от квакерите и за всичко останало.

Записвам, записвам, но често се опасявам, че е напразно. Черното мастило за рисуване, което използвам, вече свършва — скоро ще трябва да мина на синьо. Няма да ми е трудно да реквизирам шишенце от запасите на училище „Видала“ — там преподават рисуване. Ние, Лелите, се снабдявахме с химикалки от черния пазар, но вече не е възможно — доставчикът от Ню Брънзуик е арестуван, след като досега твърде често успяваше да се промъква между капките.

И така, разказвах ви за микробуса със затъмнени стъкла — не, връщам се страница назад и виждам, че сме пристигнали на стадиона.

Там с Анита ни побутнаха да вървим надясно. Присъединихме се към стадо жени — описвам ги като стадо, защото ни подбираха точно като стадо. Тази група беше насочвана към най-евтините скамейки, отделени с жълта лента като на местопрестъпленията. Сигурно бяхме към четиресет жени. След като ни настаниха, свалиха белезниците. Вероятно им трябваха за други затворнички.

Двете с Анита седнахме една до друга. От лявата ми страна имаше жена, която не познавах, но ме осведоми, че е адвокат. От дясната страна на Анита седеше друга адвокатка. Зад нас — четири съдийки, пред нас — още четири. Всички бяхме съдийки или адвокатки.

— Явно ни разпределят по професии — отбеляза Анита.

Точно така се оказа. В миг на невнимание от страна на охраната жената в края на редицата ни успя да размени няколко думи с жената от съседния сектор. Там бяха лекарки.

Не бяхме обядвали, но и не ни дадоха храна. През следващите часове микробусите продължаваха да пристигат и да изсипват неохотните си пътнички.

Никоя не беше млада. Жени на средна възраст с професия, с костюми и хубави прически. Без чанти обаче — не ни позволиха да си вземем чантите. Без гребен, червило, огледало, без освежаващи смучещи бонбони, без хартиени кърпички. Удивително е колко разголен се чувстваш без тези неща. Поне навремето.

Слънцето приличаше, а ние нямахме нито шапки, нито слънцезащитен крем — представях си как по залез ще съм червена като домат. Поне седалките имаха облегалки. Нямаше да бъдат неудобни, ако бяхме там за развлечение, обаче не ни развличаха, а и не ни позволяваха да станем да се разтъпчем — всеки опит за такова нещо предизвикваше крясъци. Естествено, ако седиш неподвижно, ще ти стане досадно и ще те заболят задникът, гърбът и мускулите на бедрата. Несъществена болка, но все пак болка.