Читаем Заветите полностью

Заветите

Корях се наум, колкото да минава времето. Глупачка, глупачка, глупачка: вярвах във всички онези щуротии за живота, в свободата, демокрацията и правата на човека, които бях попила, докато следвах право. Вечни истини, които защитаваме открай време. Аз зависех от това като от заклинание.

Гордееш се, че си реалистка, укорявах се, ами хайде, изправи се пред фактите тогава. Тук, в Съединените щати, е извършен преврат, както е ставало в миналото в редица други страни. Всяка принудителна промяна на управлението винаги е следвана от мерки за смазване на опозицията. Тя се предвожда от образованите, затова те ще бъдат елиминирани първи. Ти си съдия, харесва ли ти, или не, ти си образована. Няма да те искат в обкръжението си.

През ранните години от живота си правех неща, което ме убеждаваха, че ще бъдат непостижими за мен. Никой в семейството ми не беше учил в колеж, презираха ме, задето се записах, но успях със стипендии и работа нощем на разни смотани места. Така каляваш характера си. Добиваш упорство. Решена бях да не допусна да ме елиминират. Само че колежанското ми лустро тук изобщо не ми беше от полза. Трябваше отново да се върна към инатливото дете от низините на обществото, към решителната черноработничка, към умната свръхамбициозна жена, към стратегическата кариеристка, стигнала до върха, от който току-що бях свалена. Трябваше да разработя правилните подходи, но най-напред да установя кои са.

Не за пръв път се озовавам натясно. И съм успявала. Това беше моята история пред мен самата.

Към средата на следобеда се появиха бутилки с вода, които ни раздадоха трима мъже: единият носеше бутилките, другият ги раздаваше, а третият беше насочил към нас оръжието си, да не би някоя да скочи, да започне да се мята или да се разбеснее, каквито бяхме крокодили.

— Не може да ни държите тук! — провикна се една жена. — Не сме направили нищо нередно!

— Не ни е позволено да говорим с вас — отговори човекът, който раздаваше шишетата.

Не ни пускаха до тоалетната. Появиха се струйки урина, които се стичаха между седалките към игралното поле. Целяха да ни унижат с това отношение, да сломят съпротивата ни, но съпротива срещу какво, питах се. Ние не бяхме шпиони, не криехме никаква тайна информация, не бяхме воини във вражеска армия. Или пък бяхме? Ако се вгледах дълбоко в очите на тези хора, дали щях да срещна погледа на човешко същество? Ако ли не, тогава какво?

Опитах да се поставя в положението на хората, които ни държаха под контрол. Какво си мислеха? Какво целяха? Какво се надяваха да постигнат?

В четири часа ни поднесоха истински спектакъл. Двайсет жени на различна възраст и с различен ръст, но всички с делови костюми, бяха отведени в средата на игрището. Казвам „отведени“, защото бяха със завързани очи. Ръцете им бяха в белезници пред тялото. Бяха подредени в две редици от по десет души. Предната редица беше заставена да коленичи като за групова снимка.

Мъж с черна униформа ораторства по микрофона как грешниците били неизменно видими за Божието око и как грехът им щял да ги разобличи. Долових полутон на съгласие, подобен на вибрация, от страна на пазачите и на помощниците. Мммм… като форсирането на двигател.

— Бог ще възтържествува — завърши ораторът.

Разнесе се баритонов хор от „амин“. След това мъжете, които ескортираха жените със завързаните очи, вдигнаха пушките си и ги разстреляха. Прицелиха се точно, жените се килнаха на земята.

Всички ние по скамейките простенахме едновременно. Чух ридания и писъци. Някои от жените скокнаха на крака, разкрещяха се… не различавах отделните думи, но те бързо бяха заглушени от удари с прикладите на пушките по тила. Само по веднъж, достатъчно беше. Отново точен мерни’: — тези мъже бяха обучени.

От нас се искаше да гледаме, не да говорим — посланието беше ясно. Но защо? Ако ще ни убиват, защо им трябваше тази демонстрация?

По залез ни раздадоха сандвичи — по един на всяка. Моят се случи с яйчена салата. Срам ме е да призная, че го излапах с удоволствие. Чух някой да повръща, но учудващо рядко при дадените обстоятелства.

След това ни заповядаха да станем. Изнизахме се редица по редица — в злокобно мълчание и много дисциплинирано — и ни поведоха по коридорите към съблекалните долу. Там щяхме да пренощуваме.

Нямаше никакви удобства, нито дюшеци, нито възглавници, но поне имаше тоалетни, колкото и да бяха мръсни. Нямаше пазачи, които да ни пречат да разговаряме, но не помня защо предполагахме, че никой не ни слуша. По онова време вече не разсъждавахме трезво.

Оставиха да свети — незначителна пощада.

Не, не беше пощада. Беше просто удобство за онези, които дърпаха конците. Пощадата на онова място просто не съществуваше.