Заветите

Ако кажат, че трябва да се върна…

Наложи се да изоставя момчето си, има ли някакъв начин…

Изгубих бебето. Нямаше никого…

Служителките им даваха кърпички. Насърчаваха ги — трябва да бъдете силни. Опитваха се да ги поуспокоят, но всъщност понякога ужасно напрягаш човек, като му повтаряш, че трябва да бъде силен. И това научих.

Около час по-късно Ейда се върна.

— Още си жива — каза тя. Ако беше шега, не я намирах за уместна. Просто вперих поглед в нея. — Трябва да зарежеш карираната униформа.

— Моля? — Все едно ми говореше на чужд език.

— Знам, че ти е трудно — увери ме тя, — но в момента нямаме време за това, трябва да действаме бързо. Не искам да те плаша излишно, но се очертават неприятности. Хайде сега да ти намерим други дрехи. — Хвана ме за ръката и ме изправи от стола — оказа се учудващо силна.

Минахме покрай всички жени и влязохме в задна стая, където върху една маса бяха натрупани фланелки и пуловери и имаше стойки със закачалки. Разпознах част от дрехите — значи тук се озоваваха даренията от „Модна хрътка“.

— Избери си нещо, което при нормални обстоятелства никога не би облякла — каза Ейда. — Трябва изцяло да се преобразиш.

Намерих черна фланелка с щампован бял череп и клин — черен, също с бели черепи. Добавих чифт кецове, също в черно и бяло, и чорапи. Всичко беше втора ръка. Позачудих се дали няма да ме полазят въшки или дървеници — Мелани винаги питаше дали дрехите, които опитваха да ѝ продават хората, са почистени. Веднъж в магазина ни полазиха дървеници и беше истински кошмар.

— Ще се обърна — каза Ейда.

Нямаше съблекалня. Съблякох училищната си униформа и си облякох новите дрехи втора ръка. Усещах движенията си много забавени. Ами ако Ейда се кани да ме отвлече, помислих си изтощено. Отвличане. Това се случваше с момичетата, които прекарваха тайно през граница и превръщаха в сексуални робини — бяхме учили за това в училище. Само че никой не отвличаше деца като мен, освен много рядко, когато някой се представи за брокер на недвижими имоти и не заключи някоя жена в мазето. Понякога дори жени помагаха на такива мъже. Ейда такава ли беше? Ами ако историята за бомбата, убила Мелани и Нийл, е просто номер и в момента двамата умираха от тревога и се чудеха къде съм? Ами ако звъняха в училището или в полицията, макар да я смятаха за безполезна?

Ейда още стоеше с гръб към мен, но усещах, че ако опитам да избягам — втурна се към страничната врата на молитвения дом например — тя ще предусети. А дори да избягах, къде щях да отида? Единственото място, където ми се искаше да бъда, беше у дома, но ако Ейда казваше истината, не биваше да ходя там. Ако думите ѝ бяха верни, онази къща вече нямаше да бъде моят дом, защото Мелани и Нийл нямаше да ги има. Какво щях да правя сам-сама в празна къща?

— Готова съм.

Ейда се обърна.

— Не е зле отбеляза.

Съблече черното си яке и го пъхна в един сак, после облече някакво зелено, което смъкна от закачалка. Вдигна косата си и си сложи слънчеви очила.

— Пусни си косата — нареди ми тя и аз дръпнах ластика и я разпуснах.

Намери и на мен слънчеви очила — с оранжеви огледални стъкла. Подаде ми червило и аз си изрисувах червена уста.

— Гледай лошо — нареди ми тя.

Не знаех как, но се постарах. Навъсих вежди и нацупих начервените си устни.

— А така. Че не се знае. Трябва да пазим тайната си.

Каква беше тайната ни? Че вече официално не съществувам? Нещо такова.

Двайсет и втора глава

Качихме се на сивия микробус и пътувахме известно време, а Ейда непрекъснато следеше движението зад нас. След това поехме през лабиринт от улички и накрая спряхме пред голяма къща с кафява каменна фасада. В полукръг, който навремето сигурно е бил цветна градина и в който дори сега бяха останали няколко лалета сред нарцисите в неокосената трева, се мъдреше табела с нарисувана жилищна сграда.

— Къде сме? — попитах.

— В Паркдейл — отговори Ейда. За пръв път стъпвах в Паркдейл, но бях чувала за това място — съучениците ми, които вземаха наркотици, го намираха за готино. Така определяха западналите градски квартали, които в момента се възраждаха. Имаше няколко модерни нощни клуба за онези, които бяха склонни да послъжат за възрастта си.

Постройката се намираше на голям мръсен парцел с две високи дървета. Отдавна никой не беше почиствал нападалите листа, в купчината навята пръст проблясваха цветни парчета пластмаса — червени и сребристи.

Ейда се запъти натам и хвърли поглед назад, за да се увери дали я следвам.

— Добре ли си? — попита ме.

— Да — уверих я.