Заветите

— Обмислям — отговори Ейда. Погледна в огледалото за обратно виждане, после зави по алеята пред една къща. На табелата отпред пишеше „Ремонти Алтерна“. В нашия квартал всяка къща се реновираше, после друг я купуваше и отново започваше ремонт, с което подлудяваше Нийл и Мелани. Защо трябва да хвърляш толкова много пари, за да изтърбушиш една чудесна къща, чудеше се Нийл. Така цените се повишаваха изкуствено и бедните хора се оказваха изтласкани от пазара.

— Ще влизаме ли? — попитах и изведнъж се почувствах страшно изморена.

Щеше да ми е приятно да вляза в някоя къща и да полегна.

— Не — отговори Ейда.

Извади малък гаечен ключ от раницата си и строши телефона си. Гледах как апаратът се напуква и разцепва: корпусът му се счупи, металните части вътре се разкривиха и изпопадаха.

— Защо чупиш телефона си? — попитах.

— Защото предпазливостта никога не е излишна. — Тя прибра отломките в малък найлонов плик. — Изчакай тази кола да отмине, после излез и хвърли това в контейнера.

Наркопласьорите правеха така — използваха телефони с предплатени карти. И бездруго се колебаех доколко е уместно да идвам с нея. Тя не беше просто строга, беше страшна.

— Благодаря, че ме докара, но вече трябва да се връщам на училище. Ще им съобщя за експлозията, те ще знаят какво да направят.

— Ти си в шок. И нищо чудно — каза Ейда.

— Добре съм — уверих я, но не беше вярно. — Мога просто да се махна оттук.

— Както искаш, но от училището са длъжни да съобщят на социалните, които ще те дадат на приемни родители и един бог знае какво ще стане. — Не се бях замисляла. — Затова, след като изхвърлиш телефона ми — продължи Ейда, — или се върни в колата, или продължи да вървиш. Ти избираш. Само не се връщай у дома. Не е заповед, а съвет.

Изпълних това, което ми каза тя. Беше ми обяснила вариантите, така че какъв избор имах? Когато се върнах в колата, заподсмърчах, но Ейда само ми подаде кърпичка, нищо повече. Направи обратен завой и се отправи на юг. Шофираше бързо и умело.

— Знам, че не ми вярваш, но се налага — каза тя след малко. — Хората, които са заложили бомбата, най-вероятно в момента търсят теб. Не го твърдя със сигурност, но си в опасност.

В опасност — така казваха по новините за децата, намерени пребити до смърт въпреки многобройните предупреждения от страна на съседите, или за жени, които пътуват на автостоп, защото няма автобуси, а после нечие куче ги намира в плитък гроб със счупен врат. Зъбите ми тракаха, макар въздухът да беше топъл и лепкав.

Не ѝ вярвах напълно, но не мисля, че ме лъжеше.

— Може да съобщим в полицията — предложих плахо.

— Те са безполезни. — Чувала бях за безполезността на полицията — Нийл и Мелани редовно изразяваха това мнение. Ейда включи радиото в колата — успокоителна музика с арфи. — Засега не мисли за нищо — каза тя.

— Ти ченге ли си? — попитах.

— Не.

— Каква си тогава?

— Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре — отговори тя.

Спряхме пред голяма четвъртита сграда. На табелата пишеше: БОГОСЛУЖЕБЕН ДОМ и РЕЛИГИОЗНО ОБЩЕСТВО НА ПРИЯТЕЛИТЕ (КВАКЕРИ).

Ейда паркира колата до сив микробус.

— Ще продължим с него — обясни ми.

Влязохме през страничната врата. Ейда кимна на мъжа, който седеше на малко бюро.

— Елайджа, имаме поръчки — осведоми го.

Дори не го загледах. Последвах я през вътрешността на богослужебния дом, където беше тихо и празно, леко кънтеше и бе малко хладно, после влязохме в по-просторно помещение, което беше светло и климатизирано. Имаше редица легла — по-скоро койки — на някои от които лежаха жени, завити с одеяла, всичките с различен цвят. В друг ъгъл имаше пет кресла и ниска масичка. Край нея седяха няколко жени и разговаряха тихо.

— Не зяпай — предупреди ме Ейда. — Не си в зоологическа градина.

— Какво е това място? — попитах.

— „Закрила“, организация за бежанци от Галаад. Мелани работеше с тях, Нийл също, но по различен начин. Седни на този стол и бъди по-тиха от мушица. Ще се върна след около час. Ще ти дадат да хапнеш нещо сладко, имаш нужда.

Тя отиде да поговори с една от жените, които явно ръководеха нещата, после бързо излезе от стаята. След малко жената ми донесе чаша горещ и сладък чай и шоколадова бисквита, попита ме дали съм добре и имам ли нужда от нещо, и аз отговорих, че нямам. Тя обаче се върна, донесе ми синьо-зелено одеяло и ме зави.

Успях да изпия част от чая и зъбите ми престанаха да тракат. Седях и гледах кой минава, както имах навика да правя и в „Модна хрътка“. Влязоха няколко жени, едната с бебе. Изглеждаха съсипани и уплашени. Служителките от „Закрила“ отидоха да ги посрещнат с думите: „Вече сте тук, всичко е наред“, и жените от Галаад се разплакаха. Тогава си помислих: защо плачат, трябва да се радват, че са се измъкнали. Но след всичко, което преживях в онзи ден, разбирам защо. Трупаш всичко в себе си, каквото и да е то, докато не преживееш най-страшното. Едва тогава, когато вече си в безопасност, можеш да пролееш сълзите, които си скъпил.

До мен достигаха задъхани и откъслечни думи на жените: