Заветите

Леко ми се виеше свят. Закрачих зад нея по неравната павирана настилка — усещах я шуплеста, сякаш стъпалото ми всеки момент щеше да потъне. Светът вече не беше твърд и благонадежден, беше станал порест и измамен. Всичко можеше да изчезне. И в същото време всичко, което погледна, ми се струваше кристално ясно. Като в някоя от онези сюрреалистични картини, за които учихме в училище предната година. Разтопени часовници насред пустинята, плътни, но нереални.

Тежки каменни стъпала водеха към предната веранда. Имаше каменна арка и име, издълбано с келтски шрифт, какъвто понякога се среща на по-старите сгради в Торонто — КАРНАРВЪН — във венец от каменни листа и лица на елфове. Сигурно целяха закачливо внушение, но аз ги намирах за злостни. В онзи момент всичко ми се струваше злокобно.

На верандата вонеше на котешка пикня. Вратата беше широка и тежка, осеяна с глави на гвоздеи. Авторите на графити се бяха развихрили с червена боя — типичните за тях изострени букви и още една по-четлива дума: вероятно ГАДОСТ.

Вратата изглеждаше занемарена, но се отключваше с магнитен чип. Във вестибюла вътре имаше стар кафеникаво-морав килим, извито стълбище с широки стъпала се извиваше нагоре.

— Известно време тук даваха стаи под наем — обясни Ейда. — Сега са обзаведени апартаменти.

— А какво е била преди?

Облегнах се на стената.

— Лятна вила на богати хора. Хайде, да се качим горе, трябва да полегнеш.

— Какво е „Карнарвън“?

Трудно преодолявах стълбите.

— Място в Уелс — обясни Ейда. — Явно някой е тъгувал за дома. — Хвана ме за ръката. — Хайде, брой стъпалата.

Дом, помислих си. Отново щях да се разхлипам. Постарах се да го избегна.

Качихме се най-горе. Имаше още една тежка врата, също с магнитен чип. Озовахме се в дневна с канапе, две кресла, холна масичка и маса за хранене.

— Има и спалня за теб — каза Ейда, но аз нямах желание да я видя.

Строполих се на канапето. Внезапно останах без сили. Имах чувството, че няма да мога да се надигна вече.

— Пак трепериш — каза Ейда. — Ще намаля климатика.

Донесе завивка от една от спалните, новичка, бяла.

Всичко в тази стая беше съвсем истинско. Върху масата имаше някакво саксийно растение, но то може и да беше изкуствено — изглеждаше гумено, с твърде лъскави листа. Розови тапети на по-тъмни дървета облепяха стените. Забелязах дупки от пирони, където сигурно преди са висели картини. Тези подробности бяха толкова живи, че сякаш трептяха пред очите ми като осветени отзад.

Затворих очи, за да пресека светлината. Сигурно съм задрямала, защото изведнъж бе станало вечер и Ейда включваше телевизора с плосък екран. Заради мен — за да се уверя, че ми казва истината — но тя се оказа твърде жестока. Руините на „Модна хрътка“: с разбити прозорци, със зейнала врата. По тротоара бяха пръснати парчета плат. Отпред — корубата на колата на Мелани, набръчкана като прегорял бонбон маршмелоу. Виждаха се две полицейски коли и жълта лента, с каквато ограждат местата на злополука или престъпление. От Нийл и Мелани нямаше и следа, и толкова по-добре — ужасявах се да не зърна овъглената им плът, изпепелените им коси, опърлените кости.

Дистанционното беше върху ниската масичка до канапето. Изключих звука — не исках да чувам равния глас на водещия, който съобщаваше новината със същия тон, с който би оповестил, че някой политик се качва на самолет. Когато колата и магазинът изчезнаха от екрана и се появи главата на говорителя като смешен балон, изключих телевизора.

Ейда влезе откъм кухнята. Носеше ми чиния със сандвич — пилешка салата. Казах, че не съм гладна.

— Има и ябълка — каза тя. — Искаш ли я?

— Не, благодаря.

— Знам, че се чувстваш странно. Аз мълчах. Ейда излезе и отново влезе в стаята. — Взела съм ти торта за рождения ден. Шоколадова. С ванилов сладолед. Любимите ти.

Беше в бяла чиния, имаше и пластмасова виличка. Откъде знаеше кои са ми любимите неща? Сигурно Мелани ѝ е казала. Вероятно са говорили за мен. Бялата чиния беше направо ослепителна. В средата на тортата беше бодната една-единствена свещичка. Като по-малка щях да си намисля желание. А какво да си пожелая сега? Да върна времето назад? Все още да е вчера? Колко ли хора си бяха пожелавали същото?

— Къде е тоалетната? — попитах.

Тя ми обясни, аз отидох и повърнах. После отново се излегнах на канапето и се разтреперих. След малко Ейда ми донесе джинджифилова лимонада.

— Трябва да повишиш нивото на кръвната си захар — каза тя.

Излезе от стаята и угаси лампата.

Все едно си се прибрал от училище, болен от грип. Някой те завива и ти носи нещо за пиене, околните се справят с действителността, на теб не ти се налага. Хубаво би било да си остана така вечно, без отново да мисля за нищо.