Заветите

В далечината се носеха шумовете на града: улично движение, сирени, прелитащ самолет. Откъм кухнята долиташе суетенето на Ейда, движеше се отривисто и леко, сякаш стъпваше на пръсти. Чувах тихия ѝ глас — говореше по телефона. Отговаряше за всичко, но кое беше това всичко, така и не разбирах. Въпреки това гласът ѝ ме обгърна и успокои. Със затворени очи чух как вратата на апартамента се отваря и след кратка пауза се затваря.

Двайсет и трета глава

Когато се събудих, вече беше сутрин. Не знаех колко е часът. Успала ли се бях, закъснявах ли за училище? И после си спомних — край с училището. Повече нямаше да се върна там, нито в другите познати ми места.

Намирах се в една от спалните на Карнарвън, завита с бялата завивка, все още облечена с фланелката и клина, но без обувки и чорапи. Имаше прозорец със спусната щора. Надигнах се предпазливо. Съзрях нещо червено върху възглавницата, но се оказа просто следа от вчерашното ми червило. Вече не ми се гадеше, не ми се виеше свят, но в съзнанието ми цареше смут. Разчесах скалпа си, подръпнах си косата. Веднъж, когато ме болеше глава, Мелани ми обясни, че ако подръпнеш косата си, подобряваш оросяването на мозъка. Затова Нийл го правел.

Когато станах от леглото, се почувствах по-будна. Огледах се в голямото огледало на стената. Не бях същият човек от предния ден, само приличах на него. Отворих вратата и босонога, се отправих по коридора към кухнята.

Ейда не беше там. Открих я в дневната, на едно от креслата с чаша кафе. На канапето седеше човекът, край когото бяхме минали на влизане в убежище „Закрила“.

— Събудила си се — отбеляза Ейда.

Възрастните имат навика да оповестяват очевидното. И Мелани би подметнала: „Събудила си се“, все едно е голямо постижение. Разочаровах се, че и Ейда не прави изключение.

Погледнах мъжа, той също извърна очи. Беше облечен с черни джинси, сандали, сива фланелка с надпис „Две думи, един пръст“ и бейзболно кепе на „Блу Джейс“ от Торонто. Запитах се дали знае какво всъщност означава надписът на фланелката му.

Изглеждаше към петдесетгодишен, но косата му беше тъмна и гъста, така че може и да е бил по-млад. Лицето му беше като набръчкана кожа, имаше и белег отстрани на бузата. Усмихна ми се, показаха се белите му зъби — един от кътниците му отляво липсваше. Липсващият зъб винаги придава на човек някак нелегален вид.

Ейда посочи мъжа с брадичка:

— Нали помниш Елайджа от убежището? Приятел на Нийл. Тук е, за да ни помогне. В кухнята има зърнена закуска.

— И после ще поговорим — каза Елайджа.

Зърнената закуска беше любимата ми — бобени кръгчета. Занесох си купата в дневната, настаних се на другото кресло и зачаках да заговорят.

И двамата мълчаха. Споглеждаха се. Аз се хранех предпазливо, опасявах се, че коремът ми ще се разстрои. Чувах хрускането на зърнената закуска в ушите си.

— Откъде да започна? — попита Елайджа.

— От най-трудното — каза Ейда.

— Добре — отговори той и впери поглед право в мен. — Вчера не беше рожденият ти ден.

Изненадах се.

— Напротив — възразих. — Първи май. Станах на шестнайсет.

— Всъщност си с четири месеца по-малка — каза Елайджа.

Как доказваш кога си роден? Би трябвало да имаш акт за раждане, само че къде държеше Мелани моя?

— Пише го на здравната ми карта — изтъкнах.

— Опитай пак — подкани Ейда Елайджа.

Той забоде очи в килима.

— Мелани и Нийл не бяха твоите родители — каза той.

— Нищо подобно, бяха! Защо говориш така? — Усещах как в очите ми напират сълзи. Зейваше съвсем истинска нова празнина — Нийл и Мелани избледняваха, преобразяваха се. Осъзнах, че всъщност не знам много нито за тях, нито за тяхното минало. Не бяха говорили за това, а и аз не бях питала. Че кой кара родителите си да му разказват за себе си?

— Съзнавам, че това те разстройва — увери ме Елайджа, — но е важно, затова ще повторя. Нийл и Мелани не са твоите родители. Извинявай, че съм толкова директен, но нямаме много време.

— Кои са тогава? — попитах и запримигвах.

Отрони се една сълза, изтрих я.

— Не са ти роднини. Поверихме те на тях, когато беше още бебе, за да те пазят.

— Не може да бъде!

Но все повече се разубеждавах.

— Трябваше да научиш по-рано — каза Ейда. — Те искаха да ти спестят тревогите. Щяха да ти кажат в деня, когато ги…

Гласът ѝ заглъхна, тя стисна устни. Не обели нито дума за смъртта на Мелани, все едно изобщо не бяха приятелки, но вече виждах, че истински скърби. И ми стана малко по-симпатична.

— Част от работата им беше да те пазят и закрилят — каза Елайджа. — Съжалявам, че на мен се падна да ти го съобщя.

Освен мириса на новите мебели в стаята, усещах и миризмата на Елайджа: плътен мирис на пот и на практичен сапун за пране. Екологичен. И Мелани използваше такъв. Някога.

— Кои са те тогава? — прошепнах.

— Нийл и Мелани бяха ценни и опитни членове на…

— Не, моите родители — прекъснах го. — Истинските ми родители. Кои бяха? И те ли са мъртви?

— Ще направя още кафе — каза Ейда.

Стана и отиде в кухнята.

— Те още са живи — отговори Елайджа. — Или поне вчера бяха.