Заветите

Вторачих се в него. Зачудих се дали не ме лъже, но защо ще го прави? Ако толкова иска да си измисля, можеше да съчини по-хубава история.

— Не вярвам на нито една дума — заявих. — Не знам защо изобщо ми говориш тези неща.

Ейда се върна в стаята с чаша кафе, оповести, че може и ние да си налеем, ако искаме, и предложи да си дам малко време да помисля.

Какво да премислям? Какво имаше за мислене? Родителите ми бяха убити, но се оказваше, че не са истинските ми родители. Вместо това на тяхно място се бяха появили други.

— За какво? — попитах. — Не знам достатъчно, за да размишлявам.

— Какво те интересува? — попита Елайджа някак уморено.

— Как се е случило? Къде са истинските ми… другите ми родители?

— Знаеш ли за Галаад? — попита Елайджа.

— Разбира се, нали гледам новините. Учихме и в училище — отговорих намусено. — Ходих и на протеста.

В онзи момент ми се искаше Галаад да се изпари и да ни остави на мира.

— Там си се родила — каза той. — В Галаад.

— Шегуваш се — отвърнах.

— Изнесла те тайно майка ти с помощта на „Мейдей“. Рискували са живота си. От Галаад вдигнаха голяма шумотевица, искаха да се върнеш. Твърдяха, че така наречените ти законни родители имат правото да те поискат. От движение „Мейдей“ те укриха, защото твърде много хора те търсеха, а и медиите шумяха.

— Както случилото се с бебето Никол — отбелязах. — Писах домашно за нея в училище.

Елайджа отново забоде поглед в пода. След това го впери право в мен:

— Ти си бебето Никол.

IX

Инкубатор на признателност

Ръкописът от Ардуа Хол

Двайсет и четвърта глава

Днес следобед Командир Джъд отново ме привика — нареждането ми беше предадено от младше Око. Командир Джъд би могъл и лично да вдигне телефона и да обсъдим делата си — между неговия кабинет и моя имаше вътрешна гореща линия с червен телефонен апарат — но и той като мен не беше сигурен дали няма да ни подслушват. Освен това според мен нашите срещи очи в очи са му приятни по сложни и перверзни причини. Той ме смята за свое творение — аз съм въплъщението на неговата воля.

— Надявам се, че сте добре, Лельо Лидия — каза той, когато седнах срещу него.

— Прекрасно, хвала. А вие?

— И аз съм в добро здраве, но се опасявам, че Съпругата ми е болна. И това ми тежи.

Не се учудвам. Последния път, когато я видях, Съпругата на Командир Джъд изглеждаше състарена.

— Тъжна новина — казах. — От какво боледува?

— Не е ясно — отговори ми. Никога не е. — Нещо е засегнало вътрешните органи.

— Искате ли консултация в нашата клиника „Утеха и балсам“?

— Още не — отговори. — Сигурно не е нищо сериозно, може дори да си въобразява, както често се оказва с женските оплаквания.

Умълчахме се и се измервахме с поглед. Опасявах се, че той скоро ще остане вдовец и ще си потърси нова невръстна булка.

— Ако мога да ви помогна, само кажете.

— Благодаря, Лельо Лидия. Толкова добре ме разбирате — каза той с усмивка. — Не ви повиках по тази причина обаче. Имаме позиция относно смъртта на Перленото момиче в Канада.

— Какво се е случило всъщност?

Вече знаех отговора, но нямах намерение да го споделям с него.

— Официалната канадска версия е самоубийство — отговори той.

— Съкрушена съм от новината — отвърнах. — Леля Адриана беше една от най-преданите и експедитивни наши служителки… Имах ѝ пълно доверие. Беше изключително храбра.

— Нашата версия е, че канадците прикриват случилото се и всъщност покварените терористи от „Мейдей“ са се възползвали от факта, че Канада безотговорно толерира присъствието им, и са убили Леля Адриана. Само пред вас го казвам, но честно казано, ние сме доста объркани. Кой знае? Може да е просто случайно убийство от ръката на наркоман, каквито стават често в онова упадъчно общество. Леля Сали е била съвсем наблизо, раздавала яйца. Върнала се и заварила трагедията, но мъдро решила, че бързото ѝ завръщане в Галаад е най-добрият ход.

— Много мъдро — съгласих се.

След внезапното си завръщане покъртената Леля Сали дойде право при мен. И ми описа как Адриана е намерила смъртта си.

— Тя ме нападна. Изневиделица, точно преди да тръгнем към Консулството. Не знам защо! Нахвърли ми се и опита да ме удуши, а аз се съпротивлявах. Беше самозащита — хлипаше тя.

— Временно психотично разстройство — казах. — Напрежението от пребиваването в непозната и изтощителна държава като Канада може да окаже такова въздействие. Постъпили сте правилно. Не сте имали избор. Не виждам причина някой друг да разбира за това, а вие?

— О, благодаря, Лельо Лидия. Много съжалявам, че се случи.

— Молете се за душата на Адриана и после я прогонете от съзнанието си — казах. — Имате ли да ми кажете нещо друго?

— Ами вие помолихте да си държа очите отворени за бебето Никол. Съпрузите, които въртят магазина за дрехи на старо „Модна хрътка“, имат дъщеря на същата възраст.

— Интересно предположение — отбелязах. — Възнамерявахте да изпратите доклад през Консулството ли? Вместо да изчакате и да съобщите направо на мен, когато се върнете?