Заветите

През първите вечери направиха опит за музикално изпълнение — няколко по-оптимистично настроени и енергични жени решиха да разпеят другите и опитаха да подхванат „Ние ще победим“ и други подобни стари песни от вече позабравените преживявания по някогашните летни лагери. Трудно си спомняхме думите, но поне беше някакво разнообразие.

Нямаше пазачи, които да ни попречат. Към третия ден обаче въодушевлението започна да понамалява и хората замърмориха: „Тишина, моля!“, „За бога, млъкнете!“, затова след няколко обидени възражения — „Просто опитвам да помогна“ — скаут лидерите замлъкнаха.

Аз не бях сред пеещите. Защо да хабя сили? Не бях в музикално настроение. Чувствах се по-скоро като плъх в лабиринт. Можех ли да се измъкна? И как точно? Защо бях тук? Някакво изпитание ли беше? Какво се опитваха да установят?

Както може да се допусне, някои от жените сънуваха кошмари. Стенеха и се мятаха или се надигаха рязко в леглата с различни викове. Не ги критикувам, и аз сънувах кошмари. Да ви опиша ли един от тях? Не, няма. Прекрасно знам колко бързо човек се изморява от кошмарите на другите, защото вече съм слушала много подобни рецитали. Опре ли ножът до кокала, единствено собствените ти фантоми представляват интерес и имат значение.

Сутрин ни събуждаше сирена. Онези, чийто часовници не бяха отнети — не бяха прибрали всички — ни осведомиха, че сирената звучи в шест сутринта. Закусвахме с хляб и вода. Колко вкусен ми се струваше този хляб! Някои се нахвърляха и се тъпчеха, аз обаче се стараех да се храня бавно. Дъвченето и преглъщането отклоняват мислите и не им позволяват да буксуват. Пък и така запълвах време.

Следваха опашките пред тоалетните и късмет, ако твоята се случи запушена, защото никой нямаше да дойде да я отпуши. Моята теория? Подозирам, че пазачите нощем пъхаха разни неща в тоалетните, за да усложнят допълнително положението. Някои чистници опитаха да ги почистят, но осъзнаха колко е безполезно и се отказаха. Напоследък примирението, отказването се превръщаха в зараза, и то доста силна, признавам.

Споменах ли, че нямаше тоалетна хартия? Как тогава? С ръка, после опитваш да измиеш пръстите си под тънката струйка, която понякога течеше от кранчетата, а друг път — не. Сигурна съм, че и това бяха направили нарочно — за да ни вдигат на крак и да ни повалят отново, когато им скимне. Представях си ликуващата физиономия на садистичния кретен, на когото са поверили задачата да върти кранчето и да контролира притока на вода.

Предупредиха ни да не пием водата от чешмите, някои жени проявиха неблагоразумието да го направят. Последваха повръщане и диария, които вероятно зарадваха допълнително мъчителите ни.

Нямаше и хартиени кърпи. Нямаше никакви кърпи.

Бършехме ръцете си — мити или немити — в полите.

Извинете, че отделям толкова много време на битовите условия, но сигурно ще се учудите колко важни стават такива подробности — основни неща, които си приемал за даденост и за които почти не си се замислял, докато не ти ги отнемат. Докато се унасях в мечти — всички мечтаехме, защото принудителното бездействие, лишено от събития, подтиква към бленуване — често си представях красива, чиста и бяла тоалетна. О, бих се задоволила и с мивка с обилна и бистра вода.

Естествено, всички започнахме да миришем. Освен трудностите с тоалетната, всички спяхме с ежедневното си облекло и не сменяхме бельото си. Някои от нас вече бяха в менопауза, но други още не бяха, затова към вонята на пот, сълзи, изпражнения и урина се добави и тази на съсирена кръв.

Превърнаха ни в животни, в добитък в кошара, извадиха на показ животинската ни природа. И ни я навряха под носа. Принудиха ни да се смятаме за нещо по-нисше от човеци.

Остатъкът от деня се разтваряше като отровно цвете — венчелистче по венчелистче, мъчително бавно. Понякога отново ни щракваха белезници, понякога — не, после ни извеждаха в колона и ни настаняваха на откритите седалки под палещото слънце, а веднъж — за късмет — под прохладния дъждец. През нощта воняхме на мокри дрехи, но не толкова на себе си.

Час по час виждахме да пристигат нови микробуси, да стоварват нови партиди жени и да заминават празни. И отново риданията на новопристигналите, виковете и крясъците на пазачите. Колко отегчителна е тиранията в разгара си! Сценарият неизменно беше един и същ.

На обяд пак имаше сандвичи, а веднъж — в деня, когато валеше — ни дадоха и морковени пръчици.

— Несравнимите ползи от здравословното хранене — отбеляза Анита.

През повечето дни съумявахме да сядаме една до друга, а нощем — да спим в близост. Преди това тя не ми беше приятелка, просто колежка, но ми беше приятно да бъда с човек, когото познавам и който олицетворяваше предишните ми постижения, предишния ми живот. Може да се каже, че се сближихме.

— Ти беше страшно добра съдийка — прошушна ми тя на третия ден.

— Благодаря. Ти също — прошепнах в отговор.

Миналото време прозвуча смразяващо.