Заветите

Научавах съвсем малко за другите жени в нашия сектор. Понякога имената им. Имената на фирмите, за които са работили. Някои от адвокатските кантори бяха специализирали в областта на семейното право: разводи, попечителство и тъй нататък, така че, ако жените вече бяха врагът, разбирах защо са поставени на прицел. Никоя жена не беше защитена, независимо дали работи в областта на вещното, търговското или корпоративното право — имаш ли утроба и юридическо образование, комбинацията беше смъртоносна.

Следобед се извършваха екзекуции. Неизменното шествие на обречените със завързани очи до центъра на игрището. С течение на времето започнах да забелязвам все повече подробности — някои от жените едва пристъпваха, други бяха почти в безсъзнание. Какво им се беше случило? И защо бяха избрани да умрат?

Все един и същи мъж с черна униформа ни поучаваше по микрофона:

— Бог ще възтържествува!

После изстрели, свлечени безжизнени тела. За труповете идваше камион. Къде ги погребваха? Изгаряха ли ги? Или това им струваше прекалено много усилия? Може би просто ги отнасяха на някое сметище и ги оставяха на гаргите.

На четвъртия ден забелязахме промяна — сред стрелците имаше три жени. Не бяха в делово облекло, а в дълги кафяви дрехи, подобни на халати за баня, със завързани под брадичката шалове. Това привлече вниманието ни.

— Чудовища? — прошепнах на Анита.

— Как е възможно? — прошушна тя удивено в отговор.

На петия ден сред стрелците имаше шест жени в кафяво. Настана бъркотия, когато една от тях, вместо да се прицели в жените с превръзка на очите, се завъртя и застреля един от мъжете с черни униформи. Светкавично я повалиха с удари на земята и я надупчиха с куршуми. Откъм откритите седалки се разнесе колективен вопъл.

Е, това е един от възможните изходи, помислих си.

* * *

През следващите дни нови жени се присъединяваха към нашата група от адвокати и съдии, но числеността ѝ не се променяше, защото всяка нощ елиминираха по няколко души. Извеждаха набелязаните жертви една по една, между двама пазачи. Не знаехме нито къде ги отвеждат, нито защо. Никоя не се върна.

На шестата нощ отведоха Анита. Случи се много бързо. Понякога набелязаните жертви крещяха и се съпротивляваха, но Анита не го стори, а аз признавам засрамено, че спях, когато са я убили. Събуди ме сирената сутринта и нея просто я нямаше.

— Съжалявам за приятелката ви — прошепна ми една състрадателна душа, докато стояхме на опашка пред тоалетната.

— И аз съжалявам — прошепнах в отговор.

Ала вече се подготвях за онова, което несъмнено предстоеше. Със съжаление няма да решиш проблема, казах си. И колко вярно се оказа прозрението ми през годините — през следващите много, много години.

На седмата нощ дойде моят ред. Анита беше елиминирана тихомълком — онази тишина сама по себе си въздействаше деморализиращо, защото явно бе напълно възможно да изчезне човек, без никой да забележи и без да се чуе нито звук. На мен обаче не ми беше писано да си отида по този начин.

Събуди ме ритник в хълбока.

— Ставай и нито гък! — разнесе се рязък глас.

И преди да успея да се разбудя, ме изправиха грубо и ме помъкнаха нанякъде. Край мен се чуваше мърморене, някой каза: „Не“, друг изруга: „Мамка му“, трети: „Да благослови Бог“, а четвърти каза: „Cuídate mucho“18.

— Мога и сама да вървя! — възразих, но това не повлия на ръцете, които ме стискаха под мишниците.

Дойде краят, помислих си — ще ме застрелят. Не, не, поправих се, това го правят следобед. И веднага си възразих: глупачка, разстрелът може да стане навсякъде и по всяко време, пък и не е единственият начин.

През цялото време бях съвсем спокойна, макар да е трудно за вярване, пък и самата аз вече не го вярвам: не бях съвсем спокойна, а мъртвешки спокойна.

Ако си представях, че вече съм мъртва, необезпокоявана от бъдещи тревоги, всичко щеше да ми бъде по-лесно.

Помъкнаха ме по коридори, после през задния вход и ме качиха в някаква кола. Този път не беше микробус, а автомобил „Волво“. Задната седалка имаше тапицерия — мека, но стегната, а климатикът ми се стори като полъх от рая. За жалост, свежият въздух ми напомни за собствените ми неприятни миризми. Въпреки това се насладих на лукса, макар да бях притисната между двамата си едри пазачи. И двамата мълчаха. За тях бях просто пратка, която трябваше да транспортират.

Колата спря пред полицейско управление. Само дето вече не беше такова — табелата беше закрита и на входната врата се мъдреше изображението на крилато око. Емблемата на Очите, само че тогава още не го знаех.

Качихме се по предните стълби: спътниците ми вървяха с едри крачки, а аз се препъвах. Стъпалата ме заболяха — бяха отвикнали да пристъпват, а обувките ми бяха прокъсани и мръсни след дъждовете, жаркото слънце и различните субстанции, на чието действие бяха изложени.

Тръгнахме по коридора. Зад затворените врати се чуваха баритонови гласове, мъже с униформи като на двамата до мен минаваха забързано покрай нас с грейнали целеустремени погледи и отривисти гласове. Неволно изпъваш гръб, видиш ли униформа, лъскави значки на ревера, пагони. Никакво изгърбване!