Заветите

И после, след неопределен период и без предупреждение, вратата на моята килия в Инкубатора издрънча и се отвори, вътре нахлу светлина и двама мъже с черни униформи ме извлякоха навън. Не обелиха нито дума. Аз вече бях развалина, едва се крепях на краката си и вонях още по-силно. Поведоха ме — по-скоро ме помъкнаха — по коридора, по който ме бяха завели в килията, през входната врата и обратно в климатизирания микробус.

След това се озовах в хотел — наистина, в хотел! Един от онези грандхотели, приличаше на „Холидей Ин“, ако това име ви говори нещо, макар че едва ли. Какво стана с известните търговски марки от едно време? Отнесени от вихъра. По-точно от бояджийската четка и от бригадите по разрушаване на сгради, защото докато ме влачеха през фоайето, вътре работеха хора, които заличаваха надписите.

В преддверието не ме посрещна любезно усмихнат служител от рецепцията, а някакъв мъж със списък. Протече разговор между него и двамата ми водачи, после ме напъхаха в един асансьор, поведоха ме по застлан с килим коридор, където вече си личеше отсъствието на камериерки. След още месец-два щяха да имат сериозен проблем с мухъла, установи размекнатият ми мозък, докато отваряха с магнитна карта някаква врата.

— Приятно прекарване — каза единият от придружителите ми.

Не мисля, че пожеланието му беше иронично.

— Три дни пълно възстановяване — каза вторият. — Ако ти трябва нещо, звънни на рецепцията.

И заключиха вратата след себе си. Върху малката масичка имаше поднос с портокалов сок, един банан, зелена салата и порция контрабандна сьомга! Легло с чаршафи! Няколко хавлиени кърпи, почти бели! Душ! И най-вече — красива керамична тоалетна! Свлякох се на колене и отправих прочувствена молитва, но не помня към кого и за какво.

След като излапах цялата храна — пет пари не давах дали е отровена, толкова ѝ се зарадвах — през следващите няколко часа си вземах душове. Само един не ми беше достатъчен — толкова много пластове мръсотия трябваше да отмия! Огледах вече позарасналите си драскотини, жълтите и морави синини. Бях отслабнала — ребрата ми се брояха, след десетилетно отсъствие отново се бяха очертали вследствие на тъпченето с нездравословни храни. По време на кариерата ми като юрист приемах тялото си като средство, което ме придвижваше от едно постижение към следващото, но у мен се беше зародила нова нежност към него. Колко розови бяха ноктите на краката ми! Колко сложна бе плетеницата на вените по ръцете ми! Не можех обаче да добия ясна представа за лицето си в огледалото в банята. Чий беше този образ? Чертите ми се струваха размазани.

След това спах дълго. Когато се събудих, ме очакваше нова порция вкусна храна: Бьоф Строганов с гарнитура от аспержи, прасковена мелба за десерт и о, щастие, чаша кафе! Бих изпила едно мартини, но сигурно в новата епоха алкохолът нямаше да фигурира в женското меню.

Вмирисаните ми стари дрехи бяха изнесени от невидими ръце — май щях да живея, загърната в белия хавлиен халат от хотела.

В съзнанието ми все още цареше хаос. Приличах на пъзел, захвърлен на пода. На третата сутрин обаче — или пък беше следобед — се събудих с прояснена мисъл. Като че ли отново бях способна да разсъждавам и да ми хрумне думата „аз“.

Освен това и сякаш като признание на този факт ме очакваше чиста дреха. Не беше точно роба с качулка и не беше от власеница, но нещо подобно. Вече бях виждала такива на стадиона, носеха ги жените, които стреляха. Тръпки ме побиха.

Облякох дрехата. Какво друго да сторя?

X

Пролетно зелено

Свидетелски разказ 369А

Двайсет и пета глава

Сега ще опиша приготовленията за брака, който ми предложиха да сключа заради проявен интерес към начина, по който се правеше това в Галаад. Поради обрата, който настъпи в живота ми, имах възможността да наблюдавам процеса и от двете страни: от страната на бъдещата булка и от страната на Лелите, които отговаряха за подготовката.

Уреждането на собствения ми брак протичаше по обичайния начин. Същината на участващите страни, както и тяхното съответно положение в Галаадското общество, би трябвало да оказват някакво влияние на наличния избор. Целта обаче във всеки отделен случай беше една и съща: всички момичета — и от добрите, и от не толкова добрите семейства — трябваше да бъдат омъжени рано, преди да имат шанс да срещнат неподходящ ухажор и да се стигне до така нареченото преди влюбване или, още по-лошо, до загуба на девствеността. Този позор трябваше да бъде избегнат на всяка цена, защото последиците понякога бяха жестоки. Никой не би желал детето му да бъде убито с камъни, а подобно петно върху семейството можеше да се окаже незаличимо.