Заветите

Влязохме в една от стаите. Зад голямо бюро седеше мъж, който смътно ми заприлича на Дядо Коледа: пълен, с бяла брада, розови бузи и червен нос. Усмихна ми се широко.

— Седнете ето там — каза.

— Благодаря — отговорих.

Не че имах избор — двамата ми спътници вече ме натискаха да седна на стола и ме привързваха към ръкохватките му с пластмасови каишки. След това излязоха и тихо затвориха вратата на стаята. Останах с впечатлението, че се изсулиха заднешком, сякаш пред някакъв древен цар с божествен статут, но всъщност не ги виждах зад гърба си.

— Нека се представя — каза мъжът. — Аз съм Командир Джъд от „Синовете на Яков“.

Това беше първата ни среща.

— Допускам, че вие знаете коя съм — отговорих.

— Точно така — потвърди той с лека усмивка. — Извинете за неудобството, което се налага да изтърпите.

— Дреболия — отговорих с непроницаемо изражение.

Глупаво е да се шегуваш с хора, които имат пълен контрол над теб. На тях не им допада, смятат, че не си даваш сметка докъде се простира властта им. Сега, когато аз разполагам с власт, не насърчавам прояви на насмешливост от подчинените си. Тогава обаче бях лекомислена. Впоследствие поумнях.

Усмивката му се стопи.

— Признателна ли сте, че сте жива? — попита той.

— Ами да — уверих го.

— А признателна ли сте, че Бог ви е създал в женско тяло?

— Да, струва ми се. Не съм се замисляла.

— Не съм сигурен, че сте достатъчно признателна — отбеляза той.

— В какво би се проявила достатъчната признателност? — попитах.

— В сътрудничество с нас.

Споменах ли, че той носеше правоъгълни очилца? Свали ги и замислено впери поглед в тях. Без помощта им очите му не блестяха толкова.

— Какво имате предвид под „сътрудничество“? — попитах.

— Отговорете само с „да“ или „не“.

— Аз съм юрист, съдия. Не подписвам празни договори.

— Не сте съдия. Вече не. — Натисна копче на интеркома си. — В Инкубатора — разпореди той. После каза на мен: — Да се надяваме, че ще станете по-признателна. Ще се моля за такъв резултат.

Ето така попаднах в Инкубатора за признателност. Оказа се килия в изолатора на бивш полицейски участък, приблизително четири на четири крачки. Имаше койка, но нямаше дюшек. Имаше и кофа, предназначена за отпадни продукти от човешката храна, както бързо установих, защото вътре все още имаше от тях, ако се съди по миризмата. Вече нямаше лампа, останал беше само контакт, но без ток. (Разбира се, след известно време пъхнах пръста си вътре, и вие бихте го направили.) Единствената светлина проникваше откъм коридора отвън, през процеп, през който скоро щяха да започнат да се появяват неизбежните сандвичи. Да се терзая в мрака — това бяха намислили за мен.

Опипом намерих дъската на нара и приседнах. Ще се справя, казах си. Ще издържа.

И се оказах почти права. Ще се изненадате колко бързо се затлачва съзнанието в отсъствието на други хора. Сам, човекът не е пълноценен — ние съществуваме по отношение към другите. А аз бях сама, скоро щях да стана никой.

Прекарах известно време в Инкубатора. Не знам колко. От време на време през плъзгащата се преграда ме наблюдаваше нечие око. Друг път наблизо се разнасяше и писък или поредица от писъци — показна жестокост. Понякога чувах продължително стенание, друг път — сумтене и пъшкане, които звучаха сексуално и сигурно бяха. Безпомощните са толкова изкусителни.

Нямаше как да разбера дали тези шумове са истински, или на запис, дали не целяха просто да изопнат нервите ми и да разклатят моята решимост. Каквато и да беше тя — защото всъщност няколко дни по-късно изпуснах нишката. Нишката на своята решимост.

Останах сама в полутъмната си килия незнайно колко време, но едва ли е било много дълго, ако съдя по дължината на ноктите си, когато ме извадиха оттам. Когато си сам на тъмно обаче, времето тече по различен начин. Струва ти се по-дълго. Не си сигурен кога спиш, кога си буден.

Имаше ли насекоми? Да, имаше. Не ме хапеха, затова допусках, че са хлебарки. Усещах миниатюрните им крачета по лицето си, нежно, колебливо, сякаш кожата ми беше от тънък лед. Не ги убивах. След известно време закопняваш за допир, какъвто и да е.

Един ден, ако изобщо беше ден, трима мъже влязоха в килията ми без предупреждение, насочиха фенерче към моите примигващи полуслепи очи, запратиха ме на пода и ме удостоиха с поредица прецизно прицелени ритници и други прояви на внимание. Звуците, които издавах, ми бяха познати — чувала ги бях край себе си. Няма да навлизам в подробности, ще кажа само, че участваше и електрошок.

Не, не ме изнасилиха. Сигурно вече бях твърде стара и жилава за тази цел. Или пък се гордееха с високия си морал, но едва ли.

Ритането и електрошоковете се повториха още два пъти. Три е вълшебно число.

Дали плаках? Да, сълзите рукнаха от двете ми видими очи, от влажните ми плачещи човешки очи. Имах обаче и трето око, по средата на челото си. Усещах го — беше студено като камък. То не плачеше, то гледаше. А зад него някой мислеше: ще ви го върна. Не ме интересува след колко време, нито колко низости ще трябва да изтърпя междувременно, но ще ви го върна.