Заветите

Една вечер Пола ме повика в дневната — беше изпратила Роза да ме измъкне от черупката ми, както се изрази тя — и ми нареди да застана пред нея. Подчиних се, защото беше безпредметно да не го правя. Командир Кайл беше тук, Леля Видала също. Имаше още една Леля — за пръв път я виждах — която ми представиха като Леля Табана. Запознах се вежливо с нея, но сигурно гласът ми е прозвучал нацупено, защото Пола натърти:

— Нали разбирате какво имам предвид?

— На такава възраст е — каза Леля Табана. — Научили сме я на всичко, което знаем. Ако останат в училището прекалено дълго, започва да им вреди.

— Жена ли е вече? — попита Леля Табана и ме измери изпитателно с поглед.

— Разбира се — увери я Пола.

— И това не са подплънки? — кимна Леля Табана към гърдите ми.

— Категорично не! — каза Пола.

— Ще се изумите какво опитват някои семейства. Тя има хубав ханш, не е от онези, тесните. Я да ти видя зъбите, Агнес.

Какво се очакваше да направя? Да раззина широко уста като при зъболекаря ли? Пола Забеляза объркването ми.

— Усмихни се — каза тя. — Поне веднъж.

Разтеглих устни в някаква гримаса.

— Идеални зъби — установи Леля Табана. — Много е здрава. Е, в такъв случай започваме да търсим.

— Само сред семействата на Командири — каза Пола. — Не по-ниско.

— Ясно — потвърди Леля Табана.

Записваше си на някакъв клипборд. Наблюдавах благоговейно как движи пръстите си, стиснали молива. Какви ли могъщи символи изписваше?

— Още е твърде малка — каза Командир Кайл, когото вече не мислех за свой баща. — Като че ли.

За пръв път от много време му бях признателна.

— Не е малка на тринайсет. Зависи — каза Леля Табана. — Отразява им се великолепно, ако им намерим подходящ кандидат. Веднага се приспособяват. — Изправи се. — Не се тревожи, Агнес — обърна се тя към мен, — ще можеш да избираш най-малко между трима кандидати. За тях ще бъде чест — увери тя Командир Кайл.

— Съобщете ни, ако се нуждаете от още нещо — обади се любезно Пола. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Ясно — отговори Леля Табана. — Ще направите ли обичайното дарение на Ардуа Хол, когато резултатът е задоволителен?

— Разбира се — отвърна Пола. — Молим се да успеете. Да отвори Бог!

— Пред Неговите очи — отговори Леля Табана.

Двете Лели си тръгнаха, като се усмихнаха и кимнаха на моите неродители.

— Можеш да вървиш, Агнес — освободи ме Пола. — Ще те държим в течение как се развиват нещата. Навлизането в благословеното състояние на омъжена жена трябва да се осъществи предпазливо, но за това ще се погрижим двамата с баща ти. Ти си много привилегировано момиче. Дано да го оценяваш. — Удостои ме със злобна усмивчица: прекрасно съзнаваше, че говори празни приказки. Всъщност аз бях неудобен израстък, от който трябваше да се отърват по приемлив за обществото начин.

Качих се в стаята си. Трябваше да го предвидя — подобни неща се случваха на момичета, които не бяха много по-големи от мен. Един ден някое от тях просто преставаше да идва на училище — Лелите не обичат суетнята и изблиците на чувства, не си падат по сълзливите сбогувания. После се чуваха слухове за годеж, сетне и за сватба. Никога не ни позволяваха да ходим на тези сватби, дори ако момичето ни е било близка приятелка. Започнат ли да те подготвят за сватба, това е краят на предишния ти живот. При следващата си публична поява ще си облечена със синята рокля на Съпруга, а неомъжените момичета трябва да те пропускат да минаваш първа.

Такъв предстоеше да стане моят живот. Щяха да ме прогонят от собствената ми къща, от къщата на Табита, от къщата на Зила, Вира и Роза, защото на Пола ѝ беше дошло до гуша от мен.

— Днес няма да ходиш на училище — каза ми Пола една сутрин и това беше краят.

След това цяла седмица не се случи нищо, освен че аз се измъчвах и мусех, но тъй като го правех самичка в стаята си, нямаше никакво значение.

Трябваше да завърша омразната бродерия, колкото да се занимавам с нещо — композицията беше купа с плодове, подходяща за табуретка за крака за бъдещия ми съпруг, който и да е той. В единия ъгъл избродирах мъничък череп — в моето съзнание беше на мащехата ми Пола, но ако някой ме попиташе, смятах да отговоря, че е memento mon, напомняне, че всички ще умрем някой ден.

Не можеха да ми възразят, защото мотивът беше благочестив: такива черепи имаше по надгробните плочи в стария църковен двор близо до нашето училище. От нас се очакваше да ходим там само на погребения, защото на плочите бяха написани имената на покойниците, които щяхме да опитваме да четем, а четенето води до поквара. Четенето не беше за момичета — само мъжете бяха достатъчно силни да се справят с неговото въздействие. И разбира се, Лелите, защото те не бяха като нас.