Заветите

Бях започнала да се питам как една жена става Леля. Леля Ести веднъж спомена, че трябва да имаш призвание, от което да ти става ясно, че Бог иска от теб да помагаш на всички жени, не само на едно семейство. Как обаче Лелите усещаха това призвание? Откъде черпеха силата си? По-специален ли беше мозъкът им — нито женски, нито мъжки? Бяха ли изобщо жени под униформите си? Възможно ли беше да са предрешени мъже? Немислимо беше дори да подозирам подобно нещо, но щеше да е истински скандал, ако се окажеше така! Как ли щяха да изглеждат Лелите, ако бъдат принудени да се обличат в розово?

На третия ден от моето безделие Пола поръча на Мартите да донесат няколко кашона в стаята ми. Време било да прибера всичките си детски неща. Вещите ми можело да отидат на склад, тъй като скоро вече нямало да живея там. А после, когато започна да се разпореждам в новото си домакинство, можело да реша дали да бъдат дарени на бедните. Не толкова облагодетелствано момиче от някое Иконосемейство щяло много да се зарадва на куклената ми къща например, макар да не била от най-качествените и да била доста занемарена, но едно пребоядисване щяло да направи чудеса.

Куклената къща от години стоеше край прозореца ми, стаила в себе си щастливите часове, които бях прекарала с Табита. Вътре беше куклата Съпруга, седнала на масата в трапезарията, вътре бяха двете възпитани момиченца, Мартите печаха хляб в кухнята, а Командирът седеше затворен в кабинета си. След като Пола излезе, грабнах Съпругата от стола ѝ и я запокитих в другия край на стаята.

Двайсет и шеста глава

След това Леля Габана доведе цял екип, отговорен за избор на гардероба ми, защото според Пола аз не съм била способна да избера как да се обличам за времето до сватбата си и най-вече на самото сватбено тържество. Разберете, аз не бях самостоятелна личност — макар да принадлежах към привилегированата класа, бях просто невръстно момиченце, на което щяха да надянат прангите на съпружеството. Така ми звучеше — глухо, метално, като захлопването на метална врата.

Може да се каже, че въпросният екип отговаряше за подготовката на сцената: за костюмите, почерпката, декорите. Никой от тях не беше силна личност, поради което им бяха възложени тези спомагателни дейности. Макар всички Лели да имаха висок статут, Пола — която беше много властна жена — съумяваше донякъде да се разпорежда с Лелите от сватбената група.

Придружавани от Пола, трите пристигнаха в стаята ми, където, след като бях завършила бродерията за табуретката, аз подреждах пасианс.

Тестето карти, което използвах, беше обичайното за Галаад, но ако не е познато за външните хора, ще го опиша. Естествено, нямаше букви на картите за асо, цар, царица и вале, а на другите карти нямаше цифри. Асото представляваше голямо Око, което гледа от един облак. Царят беше Командир с униформа, цариците бяха Съпруги, а валетата — Лели. Картите с лице бяха най-силни. От цветовете пиките бяха Ангели, спатиите бяха Пазители, карите бяха Марти, а купите — Прислужници. Всяка карта с лице имаше бордюр от по-дребни фигурки: на картата за Съпруга от Ангелите беше изобразена синя Съпруга с бордюр от дребни Ангели, облечени в черно, а картата на Командира от Прислужниците имаше бордюр от мънички Прислужници.

По-късно, когато получих достъп до библиотеката на Ардуа Хол, изследвах тези карти. В далечното минало купите са били потири. Може би затова Прислужниците бяха избрани да бъдат купи — защото те бяха безценен съсъд.

Трите Лели от групата, отговорна за гардероба ми, влязоха в моята стая.

— Агнес, ако обичаш, прибери си играта и се изправи — нареди Пола с най-любезния си тон и най-омразен за мен, защото знаех колко е фалшив. Подчиних се и тя ми представи трите Лели: Леля Лорна — пълничка и усмихната, Леля Сара Лий — попрегърбена и мълчалива, и Леля Вети — напрегната жена, която все се извиняваше.

— Идват за проба — каза Пола.

— Какво? — попитах.

Никой за нищо не ме предупреждаваше, не смятаха за нужно.

— Не се казва „какво“, а „моля“ — поправи ме Пола. — Проба за дрехите, които ще носиш на курса си за Предбрачна подготовка.

Пола ми нареди да съблека розовата училищна униформа, която продължавах да нося, защото нямах други дрехи, освен бялата рокля, с която ходех на църква. Застанах в средата на стаята по бельо. Не беше студено, но усетих, че кожата ми е настръхнала под преценяващите погледи. Леля Лорна ми взе мерки, а Леля Бети ги записа в малък тефтер. Наблюдавах я внимателно — винаги наблюдавах Лелите, когато си записваха някакви тайни работи.

След това ми разпоредиха да облека отново униформата и аз се подчиних.

Заеха се да обсъждат дали ще ми трябва ново бельо преди сватбата. Според Леля Лорна не било зле да ми направят, но Пола заяви, че не е необходимо, защото въпросният период ще бъде кратък, бельото, което имам, ми е по мярка. Пола спечели.