Заветите

— Довиждане, Агнес — каза ми, но аз не знаех как да отговоря.

— Това момиче е незряло — заяви Леля Лизе. Носеше косата си на кок, много елегантно. Гледаше ни косо, вирнала дългия си патрициански нос. — За разлика от вас — додаде тя.

Сонамит грейна — беше готова за зрелостта, аз също се усмихнах едва-едва. Помислих си, че се уча как да изпълнявам функцията си, как да изпълнявам ролята си. Или по-точно — как да изпълнявам ролята си по-добре отпреди.

XI

Власеница

Ръкописът от Ардуа Хол

Двайсет и девета глава

Снощи сънувах кошмар. Не за пръв път.

По-рано в разказа си обещах да не подлагам търпението ви на изпитание, като ви разказвам сънищата си. Този обаче има последици, с които ще ви запозная, ще направя изключение. Разбира се, изборът какво да четете си е изцяло ваш, така че може да пропуснете този мой сън.

Стоя на стадиона, облечена в кафявата роба, която ми дадоха в онзи получил ново предназначение хотел, докато се възстановявах след престоя си в Инкубатора на признателност. До мен в редица стоят още няколко жени със същото облекло като каещи се и няколко мъже с черни униформи. Всеки от нас е с пушка. Знаем, че някои от пушките са заредени с халосни патрони, обаче въпреки това всички ще бъдем убийци, защото е важно намерението.

Срещу нас има жени в две редици: едните са прави, другите са на колене. Нямат превръзки на очите. Виждам лицата им. Познавам ги, всяка една. Предишни приятелки, предишни клиентки, предишни колежки, а от по-скоро — жени и деца, които са минали през ръцете ми. Съпруги, дъщери, Прислужници. На някои им липсват пръсти, други имат само едно стъпало или само едно око. Някои са с въже на шията. Осъдила съм ги, издала съм присъда — веднъж съдия, винаги съдия. Обаче те всички се усмихват. Какво чета в очите им? Страх, презрение, предизвикателство? Съжаление? Не мога да определя.

Ние с пушките вдигаме оръжията. Стреляме. Нещо нахлува в дробовете ми. Не мога да дишам. Давя се, падам.

Събуждам се, обляна в студена пот, сърцето ми бие лудешки. Казват, че кошмарите могат да те уплашат до смърт, че е възможно буквално сърцето ти да спре. Дали този кошмар няма да ме убие някоя нощ? Е, едва ли един сън ще е достатъчен.

Разказвах ви за изолирането си в Инкубатора за признателност и за разточителното си преживяване в хотелската стая. Беше като рецепта за хубава пържола: начукваш я хубаво с чукче, после я мариноваш да стане крехка.

Един час, след като облякох робата на каеща се, на вратата ми се почука — чакаха ме двама придружители. Поведоха ме по коридор към друга стая. Белобрадият мъж, който ме разпита първия път, вече беше там, но не зад бюро, а удобно настанен в кресло.

— Седнете — покани ме Командир Джъд. Този път не ме настаниха насила на стола, седнах сама. — Дано режимът ни не ви се е сторил прекалено суров. Преминахте само през първо ниво. — Нямаше какво да кажа, затова и нищо не казах. — Просветляващо ли беше?

— Какво имате предвид?

— Съзряхте ли светлината? Божествената светлина?

Какъв беше правилният отговор на този въпрос? Той щеше да разбере, че лъжа.

— Беше просветляващо — отговорих.

Това се оказа достатъчно.

— Петдесет и три?

— За възрастта ми ли питате? Да.

— Имали сте любовници — каза той.

Зачудих се как е узнал и останах леко поласкана, че си е направил труда.

— За кратко. Няколко. Без дългосрочен успех.

Била ли съм влюбена някога? Едва ли. Опитът ми с мъжете от семейството не насърчаваше доверчивост. Тялото ми обаче си има импулси, които може да бъдат унизителни, но и удовлетворителни, ако ги послушам. Никой не ми навреди сериозно, получих и доставих известно удоволствие и никой от тези мъже не прие бързото си отстраняване от живота ми като лично оскърбление. Какво повече да очаквам?

— Правили сте аборт — продължи той.

Значи бяха тършували из някакви документи.

— Само един. Бях много млада.

Той изсумтя неодобрително.

— Нали знаете, че това човекоубийство вече се наказва със смърт?

— Не знаех.

Изстинах. Само че, ако се канеха да ме застрелят, какво целеше този разпит?

— Един брак?

— Кратък. Беше грешка.

— Разводът вече е престъпление — осведоми ме той.

Не отговорих.

— Не сте благословена с деца?

— Не.

— Значи сте похабили женското си тяло? Лишили сте го от естествената му функция?

— Просто така се случи — отговорих, като се постарах да сподавя напрежението в гласа си.

— Жалко. При нашето управление всяка добродетелна жена ще може да има дете — по един или друг начин, съгласно Божия промисъл. Предполагам обаче, че сте били отдадена изцяло на своята така наречена кариера.

Подминах оскърблението.

— Да, графикът ми беше натоварен.

— Два учебни срока сте работили като учителка?

— Да. Но после се върнах към правото.

— Битови дела? Изнасилвания? Престъпнички? Сексуални работнички, които по съдебен път изискват по-голяма закрила? Разпределение на имуществото при развод? Лекарска небрежност, най-вече от страна на гинеколози? Отнемане на деца от небрежни майки?

Беше извадил някакъв списък и четеше от него.

— Да, при необходимост — отговорих.