Заветите

— Кратко време сте били доброволка в кризисен център за изнасилени жени?

— Като студентка.

— В приюта на Саут Стрийт, нали? Защо престанахте?

— Заетостта ми нарасна — отговорих. И направих още едно вярно признание, защото не виждах смисъл да не бъда откровена: — Освен това работата ме смазваше емоционално.

— Да — просветнаха очите му, — смазващо е. Цялото това безпричинно женско страдание. Нашата цел е да го преустановим. Сигурен съм, че одобрявате. — Той замълча и ми даде малко време да осмисля чутото. После отново се усмихна. — Е, какво избирате?

Предишната аз би попитала: „Между кое и кое?“, или нещо подобно. Сега обаче попитах:

— Имате предвид „да“ или „не“?

— Точно така. Преживяхте последиците от отказ… е, поне някои. Но ако дадете съгласие… Ще кажа само, че който не е с нас, е против нас.

— Разбирам — отговорих. — Тогава „да“.

— Ще трябва да ни докажете искреността си. Готова ли сте да го направите?

— Да — повторих. — Как?

Последва изпитание. Вероятно сте се досетили какво беше. Като в кошмара ми, само че жените бяха със завързани очи и когато стрелях, не паднах. Това беше изпитанието, на което ме подложи Командир Джъд: не го ли издържиш, твоята отдаденост на единствения правилен път се смята за невалидна. Издържиш ли го, ще изцапаш ръцете си с кръв. Както бе казал някой: или ще се държим заедно, или ще ни обесят поотделно.20

Проявих известна слабост — след това повърнах.

Една от жертвите ми беше Анита. Защо я бяха нарочили да умре? Явно дори след Инкубатора на признателност беше казала „не“. Явно беше избрала бързия изход. В действителност обаче нямах представа защо. Може би причината беше проста — тя не беше полезна за режима, а аз бях.

На сутринта станах един час по-рано, за да открадна няколко минути преди закуска с теб, читателю. Превърнал си се в натраплива мания за мен — моят единствен довереник, моят единствен приятел — защото на кого другиго мога да кажа истината? На кого другиго да се доверя?

Не че и на теб имам доверие. В крайна сметка кой най-вероятно ще ме предаде? Ще си стоя на затънтено място, цялото в паяжини, или под леглото, докато ти ходиш на пикник или на танци — да, танците ще се върнат, трудно ще ги забраниш за вечни времена — или на любовни срещи с някое топло тяло, много по-привлекателно от купчината разпадаща се хартия, в която ще съм се превърнала. Предварително те моля за прошка обаче. Някога и аз бях като теб — фатално привързана към живота.

Защо приемам съществуването ти за даденост? Може никога да не се въплътиш — ти си само желание, възможност, фантом. Да се осмеля ли да добавя и надежда? Да, позволено ми е да се надявам. Все още не е настъпил онзи среднощен час в живота ми, камбаната още не е ударила и Мефистофел все още не е дошъл да поиска от мен дължимото съгласно сделката ни.

Защото сделка имаше. Разбира се, че имаше. Макар да не я сключих с дявола, а с Командир Джъд.

Първата ми среща с Елизабет, Хелена и Видала се състоя в деня след изпитанието ми чрез убийство на стадиона. Въведоха ни четирите в една от заседателните зали на хотела. Тогава всички изглеждахме различно: бяхме по-млади, по-слаби, не толкова разкривени. Елизабет, Хелена и аз носехме кафявите роби, подобни на власеници, които вече описах, но Видала вече беше получила истинска униформа — не характерната за Лелите, която наложиха впоследствие, а черна.

Командир Джъд ни очакваше. Седеше начело на масата, естествено. Пред него имаше поднос с кафеник и чаши. Наля ни с ритуална тържественост, с усмивка.

— Поздравления — поде той, — издържахте изпитанието. Вие сте главни, изтеглени от огъня.21 — Наля кафе и на себе си, добави сметана и отпи. — Сигурно се питате защо човек като мен, достатъчно успял при предишното корумпирано управление, постъпва по този начин. Не се тревожете, съзнавам колко сериозно е поведението ми. В очите на някои хора отхвърлянето на незаконното управление може би е държавна измяна — несъмнено мнозина са си го помислили за мен. Сега, след като се присъединихте към нас, ще си помислят същото и за вас. Само че предаността към по-висша истина не е измяна, защото Божиите пътища са различни от човешките и категорично не са пътищата на жената.

Видала наблюдаваше с тънка усмивка как ни поднася проповедта си — онова, в което той се опитваше да ни убеди, вече беше станало нейно верую.

Постарах се да не реагирам. Истинско умение е да не реагираш. Командирът местеше поглед от едно безизразно лице на друго.

— Пийте си кафето — покани ни. — Ценна стока, която се намира все по-трудно. Грях е да отхвърляме онова, което Бог в щедростта си е подсигурил за своите любими чада.

Сякаш поехме причастие, когато вдигнахме чашите си. Той продължи: