Заветите

— Благодаря — рече на свой ред Леля Видала. — Признавам, че навремето се съмнявах доколко сте способна да станете наш лидер в Ардуа Хол, но се молих за това. Не бях права да се съмнявам. Поднасям извиненията си.

— Всеки допуска грешки — успокоих я великодушно. — Човешко е.

— Пред Неговите очи — отговори тя със сведена глава.

Дръж приятелите близо, а враговете — още по-близо.

И тъй като нямам приятели, трябва да се задоволя с враговете.

XII

„Карпиц“

Свидетелски разказ 369В

Трийсета глава

Разказвах ви как Елайджа ме осведоми, че не съм, която мислех, че съм. Не обичам да си припомням онова чувство. Все едно те засмуква тресавище. И не само теб, ами и къщата ти, стаята ти, миналото ти, всичко, което някога си знаел за себе си, дори външността ти — беше усещане за пропадане, задушаване и мрак едновременно.

Сигурно съм седяла там най-малко минута, без да говоря. Едва си поемах дъх. Цялата се бях смразила.

Бебето Никол, с кръглото личице и нищо неподозиращите очи. Всеки път, когато съм гледала тази прочута снимка, съм гледала себе си. Дори само с раждането си бебето беше предизвикало много проблеми за много хора. Как бе възможно това да съм аз? Мислено отричах, крещях „не“. Само че не се чуваше никакъв звук.

— Това не ми харесва — казах най-накрая съвсем тихо.

— На никой от нас не му харесва — благо се съгласи Елайджа. — Всички бихме желали действителността да беше различна.

— Иска ми се Галаад да го няма — казах.

— Това е целта ни — увери ме Ейда. — Никакъв Галаад. — Заяви го с присъщата си практичност, сякаш премахването на Галаад е толкова лесно, колкото и поправката на капещо кранче. — Искаш ли малко кафе?

Поклатих глава. Все още се мъчех да проумея всичко. Значи бях бегълка като уплашените жени, които бях видяла в „Закрила“, като всички останали бежанци, за които постоянно се спореше. Здравната ми карта, единственият ми документ за самоличност, беше фалшива. Пребиваването ми в Канада беше незаконно. Всеки момент можеха да ме депортират. Майка ми е била Прислужница? Ами баща ми…

— Значи баща ми е един от онези… Командири, така ли? — попитах.

Потръпнах от представата, че част от него е част от мен, че наистина се намира в тялото ми.

— За щастие, не — отговори Елайджа. — Поне според майка ти, макар че тя не би желала да застраши истинския ти баща с признанието си, защото е възможно той все още да е в Галаад. Официалната претенция на Галаад обаче е от името на официалния ти баща. Това е основанието да настояват за завръщането ти. За завръщането на бебето Никол — поясни той.

Елайджа ме осведоми, че държавата Галаад никога не се е отказвала от желанието си да ме намери. Така и не престанали да ме търсят, проявили огромно упорство. Били на мнение, че им принадлежа, че имат правото да ме издирят и да ме пренесат през границата по всеки възможен начин: законен или незаконен. Бях непълнолетна и макар че онзи конкретен Командир вече беше изчезнал от поглед — най-вероятно при някоя чистка — аз според техните закони им принадлежах. Командирът имаше живи роднини, затова стигнеше ли се до съд, съществуваше вероятност те да получат попечителство над мен. „Мейдей“ не можеше да ме защити, защото в международен план бе смятана за терористична организация. Съществуваше нелегално.

— През годините сме пускали няколко фалшиви следи — обясни Ейда. — Появиха се съобщения, че си забелязана в Монреал, а също и в Уинипег. После бе съобщено за появата ти в Калифорния, след това в Мексико. Местехме те.

— Значи затова Мелани и Нийл не искаха да ходя на протеста?

— Донякъде — отвърна Ейда.

— Значи сама съм си виновна, нали?

— Какво искаш да кажеш? — попита Ейда.

— Те са искали да избегнат някой да ме забележи — обясних. — Убили са ги, защото са ме укривали.

— Не е точно така — възрази Елайджа. — Не искаха да се разпространи твое изображение, не искаха да те показват по телевизията. Логично е да се допусне, че в Галаад ще преглеждат внимателно кадрите от протеста и ще правят съпоставки. Имат снимката ти като бебе, имат и приблизителна представа как вероятно изглеждаш сега. Обаче подозренията им, че Мелани и Нийл са членове на „Мейдей“, се оказаха съвсем отделно нещо.

— Сигурно са следили мен — обади се Ейда. — Може би са ме свързали със „Закрила“, а оттам — и с Мелани. Не за пръв път внедряват информатори в „Мейдей“ — най-малко една уж избягала Прислужница, а може би и повече.

— Вероятно дори в „Закрила“ — додаде Елайджа.

Замислих се какви хора идваха преди на онези събирания в дома ни. Гадеше ми се от мисълта, че някой от тях може да е кроил да убие Мелани и Нийл, докато е хрупал грозде и сирене на трапезата им.

— Така че това няма нищо общо с теб — каза Ейда.

Дали просто не опитваше да ме накара да се почувствам по-добре?

— Ужасно е, че съм бебето Никол — троснах се. — Не съм го искала.

— Животът е суров, точка по въпроса — каза Ейда. — Сега трябва да решим какво да предприемем.

Елайджа излезе и каза, че ще се върне след няколко часа.