Заветите

— Не си подавай носа навън и не надничай през прозореца — предупреди ме той. — Не се обаждай по телефона. Ще уредя друга кола.

Ейда отвори консерва пилешка супа и заяви, че трябва да хапна нещо, затова се постарах.

— Ами ако дойдат? — попитах. — Как изглеждат?

— Като всеки друг — отговори тя.

Следобед Елайджа се върна. Придружаваше го Джордж, възрастният клошар, който навремето подозирах, че преследва Мелани.

— Положението е по-зле, отколкото мислех — каза Елайджа. — Джордж е видял.

— Какво е видял? — попита Ейда.

— На магазина висеше табелка „Затворено“. През деня никога не е затворено, затова се озадачих — заразказва Джордж. — После излязоха трима мъже и натикаха Мелани и Нийл в някаква кола. Водеха ги, все едно са подпийнали. Говореха, уж всичко е съвсем нормално, сякаш просто си бъбрят и се сбогуват. Мелани и Нийл само седяха в колата. Сега като се замисля, бяха приведени, все едно спят.

— Или са мъртви — обади се Ейда.

— Да, възможно е — каза Джордж. — Тримата си тръгнаха. След около минута колата се взриви.

— Това е много по-зле, отколкото си мислехме — каза Ейда. — Например какво ли са казали преди това, в магазина?

— Едва ли са казали нещо — възрази Елайджа.

— Зависи каква тактика са им приложили. Очите са жестоки — заключи Ейда.

— Трябва бързо да се махаме оттук — каза Джордж. — Не съм сигурен дали не са ме забелязали. Не исках да идвам, но не знаех какво да правя, затова се обадих в „Закрила“ и Елайджа дойде да ме вземе. Ами ако са подслушвали телефона ми?

— Да го хвърлим — предложи Ейда.

— Какви бяха мъжете? — попита Елайджа.

— С костюми. Делови. Почтени на вид — обясни Джордж. — Носеха куфарчета.

— Не се съмнявам! — възкликна Ейда. — И са пъхнали едното в колата.

— Много съжалявам за всичко това — обърна се към мен Джордж. — Нийл и Мелани бяха свестни хора.

— Трябва да изляза — извиних се, защото ми се плачеше.

Отидох в спалнята си и затворих вратата.

Това не продължи дълго. Десетина минути по-късно на вратата се почука и Ейда я отвори.

— Тръгваме — каза тя. — Тут суит.

Лежах, завита до брадичката.

— Къде? — попитах.

— Любопитството е вредно — гласеше отговорът ѝ. — Хайде.

Слязохме по голямото стълбище, но вместо да излезем навън, влязохме в един от апартаментите на долния етаж. Ейда имаше ключ.

Апартаментът беше същият като горния: обзаведен с нови вещи, никакви лични предмети. Като че ли някой беше живял в него, но съвсем за кратко. Върху леглото имаше покривка, същата като на горния етаж. В спалнята си попаднах на черна раница. В банята имаше четка за зъби, но шкафчето беше празно. Знам, защото надникнах. Мелани казваше, че деветдесет процента от хората надничат в шкафчетата на другите, затова не бива човек да държи там нищо важно. Вече се питах къде беше крила тайните си самата тя, защото със сигурност бе имала много.

— Кой живее тук? — попитах Ейда.

— Гарт — отговори тя. — Ще ни бъде шофьор. А сега искам да си тиха като мишка.

— Какво чакаме? — попитах. — Кога ще се случи нещо?

— Ако почакаш достатъчно, няма да се разочароваш — отговори тя. — Със сигурност ще се случи нещо. Само дето може и да не ти хареса.

Трийсет и първа глава

Когато се събудих, беше тъмно и вътре имаше някакъв мъж. Към двайсет и пет годишен, висок и слаб. Беше облечен с черни джинси, черна фланелка без никакви надписи.

— Гарт, това е Дейзи — представи ме Ейда.

Поздравих.

Той ме изгледа с интерес и попита:

— Бебето Никол?

— Не ме наричай така, моля — казах.

— Хубаво — съгласи се той. — И бездруго не бива да изговарям това име.

— Готови ли сме за тръгване? — попита Ейда.

— Доколкото знам — отговори Гарт. — Тя трябва да се покрие. Вие също.

— С какво? — попита Ейда. — Не си нося галаадското покривало. Ще се качим отзад. Най-добре да тръгваме.

Микробуса, с който бяхме пристигнали, вече го нямаше, този беше различен — микробус за доставки с надпис „Бързо прохождане на канали“ и рисунка на сладурско змийче, което се подава от канал. Двете с Ейда се качихме отзад. Имаше някакви водопроводни инструменти, но и дюшек, на който седнахме. Вътре беше тъмно и задушно, но доколкото можех да преценя, се движехме доста бързо.

— Как са ме измъкнали от Галаад? — попитах Ейда след известно време. — Когато съм била бебето Никол.

— Няма да навреди да ти кажа — отговори тя. — Онази мрежа беше разбита още преди години, а Галаад затвори този маршрут. Сега по целия път обикалят кучета.

— Заради мен ли?

— Не всичко се дължи на теб. Както и да е, ето какво се е случило. Майка ти те повери на доверени приятели, те те откараха на север по главния път, а после през гората до Върмонт.

— Ти беше ли сред доверените приятели?

— Казахме, че отиваме на лов за елени. Преди работех като водач тук, познавах хора. Теб те пъхнахме в раница и ти дадохме хапче, за да не плачеш.

— Упоили сте бебе. Можело е да ме убиете — възмутих се.

— Ама не те убихме — възрази Ейда. — Заведохме те в планината, после в Канада през град Троа Ривиер. Три реки. Някога главният маршрут за контрабанда на хора преминавал оттам.

— Някога ли?