Заветите

— Ами през хиляда седемстотин и четиресета година — отговори тя. — Залавяли момичета от Ню Инглънд, държали ги като заложници, разменяли ги за пари или ги продавали за невести. Щом им се родели деца, момичетата вече не искали да се връщат. Така съм се сдобила със смесеното си потекло.

— Как така смесено?

— Отчасти съм крадла, отчасти съм открадната — поясни тя. — Двуличница.

Замислих се над думите ѝ, докато седях в тъмното сред водопроводните принадлежности.

— И къде е тя сега? Майка ми?

— Това е секретно — отговори Ейда. — Колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре.

— Значи просто ме е зарязала?

— Беше затънала до гуша — увери ме Ейда. — Имаш късмет, че си жива. Тя също извади късмет — доколкото знаем, два пъти са се опитвали да я убият. Не забравиха как ги е надхитрила за бебето Никол.

— Ами баща ми?

— Същата история. Беше в толкова дълбока нелегалност, че му трябваше тръбичка, за да диша.

— Тя едва ли ме помни — отбелязах печално. — Сигурно не дава пет пари.

— Никой не знае със сигурност за какво им пука на хората — каза Ейда. — Тя стоеше далеч от теб за твое добро. Не искаше да те излага на опасност. Но следеше живота ти, доколкото беше възможно.

Това ме зарадва, но не бях склонна да потуша гнева си.

— Как? Идвала ли е в къщата ни?

— Не. Не би рискувала да те превърне в мишена. Обаче Мелани и Нийл изпращаха твои снимки.

— Те никога не са ме снимали — възразих. — Имаха такова правило — без снимки.

— Правеха много снимки — увери ме Ейда. — Нощем, докато спиш.

Това беше злокобно и аз ѝ го казах.

— Зависи как го разбираш — каза тя.

— И са ή изпращали снимките, така ли? Как? След като всичко е било толкова тайно, не са ли се страхували…

— По куриер — отговори Ейда.

— Всеки знае, че от куриерските служби информацията изтича като през сито.

— Не казах „куриерска служба“, а куриер.

— А! — обадих се след кратък размисъл. — Ти ли ѝ ги носеше?

— Не съм ѝ ги носила, не пряко. Грижех се да стигат до нея. Майка ти много харесваше снимките. Майките винаги обичат да гледат снимки на децата си. Тя ги гледаше, после ги изгаряше, за да не ги докопа Галаад.

След около час се озовахме в аутлет за продажба на килими на едро в Етобикоук. Емблемата му представляваше летящо килимче, а магазинът се казваше „Карпиц“23.

„Карпиц“ изглеждаше като истински магазин за продажба на килими на едро: с шоурум и многобройни изложени килими, обаче отзад, зад складовата част, имаше тясна стая с половин дузина кабинки от двете страни. В някои от тях видяхме спални чували и завивки. В едната спеше мъж по шорти, излегнал се по гръб.

Имаше централна зона с няколко бюра, столове и компютри и един паянтов диван до стената. По стените висяха карти — Северна Америка, Ню Инглънд, Калифорния. Други двама мъже и три жени работеха пред компютрите и бяха облечени като хората, които виждаш навън през лятото да пият айскафе. Стрелнаха ни с поглед и продължиха да си вършат работата.

Елайджа седеше на дивана. Стана, приближи се към нас и попита дали всичко е наред. Уверих го, че съм добре, и го помолих за чаша вода, защото изведнъж изпитах жажда.

— Отдавна не сме яли — каза Ейда. — Аз ще отида.

— И двете трябва да останете тук — каза Гарт.

Излезе към предната част на сградата.

— Тук никой не знае коя си, освен Гарт — тихо ме предупреди Елайджа. — Те не подозират, че си бебето Никол.

— И така трябва да остане — каза Ейда. — Изпусната дума с вода пълни трюма.

Гарт ни донесе хартиен плик с изсъхнали сандвичи с кроасан и четири картонени чашки с отвратително кафе. Влязохме в една от кабинките и приседнахме на някакви стари офисни столове, а Елайджа пусна малък телевизор с плосък екран, поставен, за да гледаме новините, докато се храним.

Все още се занимаваха с магазин „Модна хрътка“, но нямаше арестувани. Един от експертите обвиняваше терористите — доста неопределено, защото терористи имаше всякакви. Друг твърдеше, че случилото се е дело на „чужди агенти“. Канадското правителство уверяваше, че са впрегнали всички средства, но според Ейда любимото им средство било кошчето за смет. От Галаад бяха излезли с официално изявление, че не знаят нищо за взрива. Пред консулството на Галаад в Торонто имаше протест, но доста рехав: Мелани и Нийл не бяха известни личности, дори не бяха политици.

Не знаех да тъгувам ли, или да се ядосвам. Убийството на Мелани и на Нийл и спомените за добрите дела, които бяха направили приживе, пораждаха у мен гняв. Всъщност трябваше да се гневя, задето допускаха на галаадците да им се размине, но това само ме натъжаваше.

Леля Адриана отново се появи по новините — служителка от мисията на Перлените момичета беше намерена обесена на бравата на врата в някакъв апартамент. От полицията изключваха вероятността да е самоубийство и подозираха непочтена игра. Посолството на Галаад в Отава беше подало официално оплакване, в което се твърдеше, че терористичната организация „Мейдей“ е извършителят на това „самоубийство“, а Канадските власти ги прикриват, и че е време цялата незаконна дейност на „Мейдей“ да бъде изкоренена и извършителите да бъдат изправени пред закона.