Заветите

Междувременно размишлявах над други варианти за действие. Градински ножици, каквито беше използвала Бека — Пола имаше такива — обаче те бяха в бараката в градината, а тя беше заключена. Чувала бях за момиче, което се обесило с колана на халата си за баня, за да избегне брака. Вира ми разказа историята предишната година, а другите две Марти слушаха с печални физиономии и клатеха глава.

— Самоубийството е провал за вярата — каза Зила.

— И много цапа — додаде Роза.

— Петно за семейството — додаде Вира.

Имахме и белина, но нея държаха в кухнята, ножовете също. Мартите не бяха глупави и имаха очи дори на тила, освен това бяха наясно колко съм отчаяна. Бяха започнали да ми подмятат баналности като „Всяко зло за добро“ или „Диамантите са най-добрият приятел на всяко момиче“, или „Колкото по-твърда е черупката, толкова по-вкусни са ядките“. Роза стигна дотам, че изръси, уж си говореше сама: „Умреш ли, мъртъв си завинаги“, като ме гледаше с ъгълчето на очите.

Нямаше смисъл да моля Мартите за помощ, дори Зила. Колкото и да им беше жал за мен, колкото и да ми желаеха доброто, те бяха безсилни да повлияят на събитията.

В края на седмицата оповестиха годежа ми с Командир Джъд, както беше ясно още от самото начало. Той се появи у дома в пълния си блясък — с униформа и с всичките си медали, ръкува се с Командир Кайл, поклони се на Пола и се усмихна на темето ми. Пола застана до мен, обгърна гърба ми и положи длан на кръста ми — за пръв път го правеше. Да не мислеше, че ще опитам да избягам?

— Добър вечер, скъпа Агнес — поздрави Командир Джъд.

Вперих поглед в медалите му, беше ми по-лесно, отколкото да гледам него.

— Кажи „добър вечер“ — тихо ме подкани Пола и леко ме ощипа с ръката, която беше скрита зад гърба ми.

— Добър вечер — успях да прошепна. — Господине.

Командирът пристъпи към мен, отпуснатото му лице се усмихна, а устните му лепнаха целомъдрена целувка на челото ми. Бяха неприятно топли и измляскаха, докато се отлепваха от кожата ми. Представих си как устата му засмуква късче от мозъка ми през челото. След хиляда такива целувки в черепа ми нямаше да остане и капка мозък.

— Надявам се да те направя много щастлива, скъпа моя — каза той.

Усетих мириса на дъха му — смес от алкохол, ментова вода за уста като в зъболекарски кабинет и развалени зъби. Връхлетя ме неканена представа за първата брачна нощ — огромно и плътно бяло петно се приближаваше към мен в сумрака на непозната стая. Имаше глава, но беше безлико — виждах само отвор като устата на пиявица. Някъде от средата на тялото му във въздуха се поклащаше трето пипалце. Стигна до леглото, където аз лежах, парализирана от ужас и също гола — трябва да си гола, поне достатъчно разголена, така твърдеше Сонамит. Какво щеше да последва? Затворих очи и се опитах да залича представата, после отново ги отворих.

Командир Джъд се отдръпна и ме изгледа проницателно. Дали не бях потръпнала, докато ме целуваше? Постарах се да не го правя. Пола ме ощипа по-силно. Знаех, че трябва да кажа нещо от рода на: „Благодаря ви“ или „Сигурна съм, че ще е така“, но просто не бях в състояние. Призля ми — ами ако повърна на килима? Щях страшно да се посрамя.

— Тя е изключително скромна — оправда ме Пола през стиснати устни и ми метна кос гневен поглед.

— Очарователна черта — каза командир Джъд.

— Можеш да вървиш, Агнес Джемайма — каза Пола. — Баща ти и Командир Джъд трябва да обсъдят някои неща.

Отправих се към вратата, леко замаяна.

— Изглежда покорна — чух да отбелязва Командир Джъд, докато излизах от стаята.

— О, да, винаги е била много почтително дете — увери го Пола.

Ама че лъжкиня! Прекрасно знаеше каква ярост бушува в гърдите ми.

Трите организаторки на сватбата: Леля Лорна, Леля Сара и Леля Бети, се появиха отново, този път за да ми вземат мерки за сватбената рокля — носеха и някакви скици. Попитаха ме каква рокля ми харесва най-много. Посочих една напосоки.

— Тя добре ли е? — обърна се Леля Бети към Пола съвсем тихо. — Струва ми се изморена.

— За тях моментът е много емоционален — отговори Пола.

— О, да, много емоционален! — съгласи се Леля Бети.

— Поръчайте на Мартите да ѝ приготвят успокоителна напитка — посъветва я Леля Лорна. — Чай с лайка. Или да ѝ дадат успокоително.

Освен роклята щях да получа ново бельо и специална нощница за сватбената нощ с панделки отпред, които се развързваха лесно, все едно бях опакован подарък.

— Не разбирам защо се главоболите с тези подробности — отбеляза Пола, все едно не бях в стаята. — Тя няма да ги оцени.

— Не са за нея — неочаквано прямо отговори Леля Сара Лий.

Леля Лорна изсумтя тихо.

Що се отнася до сватбената рокля, тя щеше да бъде „класическа“ по думите на Леля Сара Лий. Това бил най-хубавият стил — тя намираше изчистения силует за най-елегантен. Воал със семпъл венец от кокичета и незабравки. Изработването на изкуствени цветя беше сред уменията, които Иконосъпругите бяха насърчавани да овладяват.