Заветите

— Не е редно аз да отправям директно такова предложение — каза тя, — защото то е в разрез с основното право на бащата да уреди брака на дъщеря си. Призванието може да се наложи над бащиното право, но ти първа трябва да се обърнеш към нас. Допускам, че Леля Ести ще те изслуша охотно. Ако влечението ти е силно, ще намериш начин да се свържеш с нея.

— А Командир Джъд? — попитах боязливо.

Той беше много влиятелен човек, мислех, че страшно ще се ядоса, ако се отметна от сватбата.

— О, Командир Джъд винаги има голям избор — отговори тя с неразгадаемо за мен изражение.

Следващата ми задача беше да се добера до Леля Ести. Не можех открито да заявя намерението си, защото Пола щеше да ме възпре. Щеше да ме заключи в стаята ми, да прибегне до лекарства. Беше дяволски категорична, че този брак трябва да се сключи. Нарочно казвам „дяволски“, защото тя беше склонна дори да изгуби душата си, макар че, както узнах по-късно, душата ѝ вече беше в пламъци.

В деня след посещението на Леля Лидия отправих молба към Пола. Казах ѝ, че искам да поговоря с Леля Лорна за булчинската си рокля, която вече два пъти бях пробвала и в момента я поправяха. Че искам всичко да бъде идеално за специалния ми ден. Усмихнах се. Всъщност мислех, че роклята прилича на абажур, но бях решила да изглеждам весела и признателна.

Пола ме измери с остър поглед. Едва ли вярваше на усмихнатото ми лице, но дори да се преструвах, толкова по-добре, защото се преструвах точно по желания от нея начин.

— Доволна съм, че проявяваш интерес — каза тя сухо. — Добре че Леля Лидия те е посетила.

Естествено, беше научила за посещението, но не знаеше какво сме си говорили.

Каза обаче, че няма да е лесно да поканим Леля Лорна вкъщи, както би трябвало да съм наясно — трябвало да поръчваме храна, да аранжираме цветя, а Пола не можела да си губи времето с такова посещение.

— Леля Лорна е у Сонамит — казах.

Знаех го от Зила — скоро предстоеше и сватбата на Сонамит. В такъв случай шофьорът можел да ме закара, прецени Пола. Усетих как сърцето ми започва да бие ускорено — отчасти от облекчение, отчасти от страх. Вече нямаше връщане, трябваше да осъществя рискования си план.

Откъде Мартите знаеха кой къде е? Те нямаха право да използват Компюслов и не получаваха писма. Сигурно научаваха от други Марти, но вероятно и от Лелите, и от някои Съпруги — нерядко бяха завистливи и изпълнени с негодувание, и дори се мразеха взаимно, но си разменяха новини сякаш по невидима паяжина.

Пола повика нашия Пазител и шофьор и му даде нареждания. Сигурно се радваше, че ще се махна от къщата — вероятно е усещала дразнещия възкисел мирис на моето нещастие. Сонамит все повтаряше, че слагат хапчета за добро настроение в топлото мляко на момичетата, на които им предстои да се омъжат, но никой не слагаше такива хапчета в моето мляко.

Качих се на задната седалка на колата, а нашият Пазител ми държеше вратата отворена. Поех дълбоко въздух — донякъде от ужас, донякъде от оживление. Ами ако опитът ми за измама се провалеше? Ами ако успееше? И в двата случая ме очакваше неизвестност.

Посъветвах се с Леля Лорна, която наистина се оказа в къщата на Сонамит. Сонамит ме увери колко се радва да ме види и че след като се омъжим, често ще си гостуваме! Покани ме вътре и ме заведе да разгледаме булчинската рокля и да ми разкаже за бъдещия си съпруг, който (увери ме с кискане и шепот) приличал на шаран с хлътналата си навътре брадичка и изпъкнали очи, обаче бил някъде по средата в йерархията на Командирите.

Колко вълнуващо, възкликнах. Възхитих се на роклята, която — уверих Сонамит — беше много по-елегантна от моята. Тя се засмя и ме осведоми какво е чула — че на практика се омъжвам за Бог, че новият ми съпруг е много важна клечка, а аз съм голяма късметлийка. Сведох очи и отвърнах, че въпреки всичко нейната рокля е по-хубава. Тя остана доволна и ме увери, че и двете ще издържим секса, без да го превръщаме в голям проблем. Просто трябвало да следваме указанията на Леля Лизе, да си представяме как аранжираме цветя във ваза и всичко щяло да приключи бързо-бързо, а може би дори сме щели да си родим истински бебета сами, без да прибягваме до Прислужници. Попита ме дали искам овесена бисквита и изпрати тяхната Марта да ми донесе. Отхапах и задъвках, но не бях гладна.

Обясних ѝ, че не мога да остана дълго, защото имам много работа, но бих искала да се видя с Леля Лорна. Намерихме я в една от стаите отсреща в коридора, вглъбена над бележника си. Помолих я да добави някаква дреболия към бялата ми рокля — бяла панделка, бял волан, не помня точно. Сбогувах се със Сонамит, благодарих ѝ за бисквитката и отново я уверих, че роклята ѝ е прекрасна. Излязох през входната врата, махнах весело като истинско момиче и тръгнах към колата ни.

След това с разтуптяно сърце помолих шофьора да се отбие в предишното ми училище, защото исках да благодаря на предишната си учителка Леля Ести за всичко, на което ме е научила.

Той стоеше до колата и ми държеше вратата отворена. Смръщи се подозрително.

— Нямам такива нареждания — отговори той.