Заветите

Последва приглушен разговор за дантеления бордюр — Леля Вети съветваше да го добавим, защото ще бъде атрактивен, но според Пола за предпочитане беше да не го слагаме — атрактивността не била наша цел. Разбирайте: целта е всичко да приключи по-бързо и аз да остана в миналото ѝ, където ще съм свряна на сигурно място, инертна като олово, вече невъзпламенима. Никой нямаше да може да я обвини, че не е изпълнила задълженията си като Съпруга на Командир и като примерна гражданка на Галаад.

Сватбата щеше да се състои веднага щом ушият роклята — затова беше уместно да я планират за две седмици след днешния ден. Леля Сара Лий попита Пола дали е готова с имената на поканените. Двете слязоха на долния етаж да изготвят списъка: Пола изреждаше имената, а Леля Сара Лий ги записваше. Лелите щяха да изготвят и лично да отправят устните покани: едно от задълженията им беше да предават неприятните послания.

— Не се ли вълнуваш? — попита Леля Бети, докато тя и Леля Лорна прибираха скиците си, а аз си обличах дрехите. — След две седмици ще си имаш своя къща!

Долових мечтателност в гласа ѝ — самата тя никога не бе имала къща — но не обърнах внимание. Две седмици, помислих си. Разполагах с оскъдни четиринайсет дни от живота си на тази земя. Как да ги прекарам?

Трийсет и седма глава

Отчаянието ми се задълбочаваше с всеки изминал ден. Какъв изход имах? Нямах оръжие, нямах смъртоносни хапчета. Спомних си една история, която Сонамит разказваше в училище, за нечия Прислужница, която изпила каналии.

— Цялата долна половина от лицето ѝ се откъснала — прошепна Сонамит с върховна наслада. — Просто… се разтворила! Разпенила се!

Тогава не ѝ повярвах, но вече ѝ вярвам.

Вана, пълна с вода? Щях да се задавя и да изляза на повърхността за глътка въздух, а във ваната нямаше как да привържа камък към тялото си, не е като в езеро, река или море. Нямаше начин да стигна до езеро, река или море обаче.

Може би щеше да се наложи да изтърпя ритуала, а после и Командир Джъд в първата брачна нощ. И тогава да го пронижа в гърлото с откраднат нож, след което да пронижа и себе си. Щеше да има много кръв по чаршафите. Само че нямаше аз да чистя. Представях си слисаното лице на Пола, когато прекрачи прага на касапницата. Истинска кланица. Щеше да е краят на привилегированото ѝ положение.

Разбира се, това бяха фантасмагории. Дълбоко в себе си знаех, че никога не бих могла да посегна на своя живот или на нечий друг. Помнех свирепото изражение на Бека, когато си сряза китката — тя беше напълно сериозна, наистина се готвеше да умре. Притежаваше сила, каквато аз нямах. Никога нямаше да имам нейната решимост.

Преди да заспя вечер, си мечтаех за чудодейни бягства, но те всички изискваха помощ от други хора, а кой би ми помогнал? Трябваше да е непознат човек — спасител, страж на тайна порта, пазител на свята парола. Когато се събуждах на сутринта, нищо от това не ми изглеждаше възможно. Въртях се в кръг в мислите си — какво да направя, какво да направя? Не бях способна да мисля, почти не се хранех.

— Напрегната е заради сватбата, благословена да е душата ѝ — казваше Зила.

Не исках душата ми да бъде благословена, но не виждах как да го постигна.

Когато останаха само три дни, имах неочаквана посетителка. Зила се качи в стаята ми и ме повика да сляза долу.

— Леля Лидия е дошла да те види — каза тя, снишила глас. — Всички ти стискаме палци!

Леля Лидия! Главната Основателка, жената от портрета със златна рамка във всяка класна стая, върховната Леля е дошла да ме види? Какво бях сторила? Цялата треперех, докато слизах по стълбите.

За късмет, Пола беше излязла, макар че, след като опознах Леля Лидия по-добре, си дадох сметка, че късметът няма нищо общо. Леля Лидия седеше на дивана в дневната. Беше по-дребничка, отколкото ми се стори на погребението на Кайлова, но сигурно защото аз бях пораснала. Усмивката ѝ сред бръчките оголи пожълтелите зъби.

— Агнес, скъпа — поде тя. — Реших, че ще ти бъде приятно да получиш новини за приятелката си Бека.

Изпитвах такова страхопочитание към нея, че ми беше трудно да говоря.

— Мъртва ли е? — прошепнах със свито сърце.

— Нищо подобно. В безопасност е и е щастлива.

— Къде е? — попитах, заеквайки.

— В Ардуа Хол с нас. Иска да стане Леля и се записа като Молителка.

— О! — възкликнах.

Грейна светлина, отвори се врата!

— Бракът не е подходящ за всяко момиче — продължи тя. — За някои е чисто и просто разхищение на способностите им. Има и други начини една жена или момиче да спомогне за осъществяването на Божия замисъл. Едно птиченце ми каза, че ти вероятно си съгласна.

Кой ѝ беше казал? Зила ли? Тя беше усетила неистовата ми покруса.

— Да — отвърнах.

Може би молитвите, които бях отправила отдавна към Леля Лидия, най-сетне бяха получили отговор, макар и по неочакван начин.

— Бека получи по-висше призвание. Ако и ти го усещаш, все още имаш време да ни кажеш.

— Но как да… Аз не знам как…