Заветите

Леля Ести го увери, че не бива да се притеснява, защото тя поема отговорността за мен. Той ме измери с укорителен поглед — всъщност ме изгледа злобно: знаеше, че съм го измамила и че е загазил. Обаче се качи в колата и излезе през портата. Ангелите бяха на училище „Видала“, те се подчиняваха на Леля Ести.

След това Леля Ести повика с пейджъра си своя шофьор Пазител и двете се качихме в колата.

— Ще те отведа на безопасно място — каза тя. — Ще останеш тук, докато говоря с родителите ти. Когато сме в безопасност, ще хапнеш нещо, обещаваш ли?

— Няма да съм гладна — отвърнах.

Още се борех със сълзите.

— Ще огладнееш, когато се настаниш. Поне изпий чаша топло мляко. — Хвана ръката ми и я стисна. — Всичко ще се нареди. Всичко.

После пусна ръката ми и я потупа леко.

Жестът ми подейства успокоително на мига, но после отново ми се доплака. Добрината въздейства така понякога.

— Как? — попитах. — Възможно ли е изобщо?

— Не знам как — отговори Леля Ести. — Но ще се нареди. Вярвам в това. — Въздъхна. — Понякога е трудно да вярваш.

Трийсет и осма глава

Слънцето залязваше. В пролетния въздух витаеше златиста мъглица, каквато често се появява по това време на годината — прах или полени. Листата на дърветата лъщяха, свежи и току-що покарали, сякаш всяко беше дар, сякаш пъпките се разтваряха за пръв път. Като току-що създадени от Бог, казваше ни Леля Ести в часовете по природолюбие и възбуждаше представа как Бог махва с ръка над привидно мъртвите зимни дървета, за да ги накара да напъпят и да се разлистят. Всяко листо е неповторимо, добавяше Леля Ести, досущ като вас! Красива мисъл.

Двете с Леля Ести пътувахме с колата по златистите улици. Дали щях някога отново да зърна тези къщи, тези дървета, тези тротоари? Пустите тротоари, притихналите улици. Прозорците в къщите светваха, вътре сигурно имаше щастливи хора, които знаят къде им е мястото. А аз вече се чувствах като изгнаница, само дето сама бях причинила изгнанието си и нямах право да се самосъжалявам.

— Къде отиваме? — попитах Леля Ести.

— В Ардуа Хол — отговори тя. — Можеш да останеш там, докато съм при родителите ти.

Не за пръв път споменаваше Ардуа Хол, все приглушено, защото това беше специално място, само за Лелите. Не ни влизаше в работата какво правят те далеч от очите ни, твърдеше Зила. Бяха затворена общност и ние не биваше да си врем носовете.

— Само дето хич не ми се иска да съм на тяхно място — додаваше Зила.

— Защо не? — попитах я веднъж.

— Противна работа — отговори Вира, която мелеше с мелачката свинско за пай. — Цапат си ръцете.

— За да не ни се налага на нас — поясни Зила меко, разточвайки кората за пая.

— И мислите си цапат — додаде Роза. — Щат, не щат. — Кълцаше лук с голям нож. — Четене! — изтрака тя силно с ножа. — Никога не ми е харесвало!

— И на мен — каза Вира. — Кой знае къде са принудени да ровичкат! Мръсотия и кал.

— По-добре те, отколкото ние — каза Зила.

— Те не могат да имат съпрузи — додаде Роза. — Не че аз бих искала да имам, ама все пак. И бебета не могат да имат.

— И бездруго са твърде стари — каза Вира. — И съсухрени.

— Кората е готова — оповести Зила. — Имаме ли целина?

Въпреки обезкуражаващите мнения за Лелите аз бях заинтригувана от Ардуа Хол. Още откакто научих, че Табита не ми е майка, всичко тайно ми изглеждаше привлекателно. Като малка мислено поукрасих Ардуа Хол, направих залата огромна, надарих я с вълшебни свойства — със сигурност средоточието на толкова много тайни, на недобре позната власт би трябвало да бъде внушителна постройка. Внушителен замък ли беше, или приличаше повече на затвор? Напомняше ли нашето училище? Най-вероятно имаше многобройни големи месингови катинари на вратите, които само Лелите можеха да отключват.

Има ли празнина, съзнанието се чувства длъжно да я запълни. Страхът винаги е подръка, за да заеме празните места, любопитството също. Разполагам с многобройни примери и за двете.

— Вие тук ли живеете? — попитах Леля Ести. — В Ардуа Хол?

— Всички Лели живеят тук — отговори тя. — Но не постоянно.

Уличните лампи светнаха и въздухът стана матовооранжев, когато стигнахме пред портата на висока сграда от червени тухли. Желязната порта беше затворена. Колата ни спря, портата се отвори. Имаше прожектори, имаше дървета. В далечината група мъже с тъмните униформи на Очите стояха на стълбище пред ярко осветен тухлен дворец с бели колони — поне на мен ми се стори като дворец. Скоро щях да узная, че навремето сградата е била библиотека.

Автомобилът намали и спря, шофьорът отвори вратата най-напред на Леля Ести, после и на мен.

— Благодаря — каза му Леля Ести. — Почакай ме, моля. Бързо се връщам.

Хвана ме за ръката и двете закрачихме покрай голяма сива каменна сграда, после минахме покрай статуята на жена сред няколко други женски фигури. В Галаад рядко ще видиш статуя на жена — само на мъже.

— Това е Леля Лидия — обясни Леля Ести. — Нейната статуя.

Въобразявах ли си, или Леля Ести наистина направи малък реверанс?