Заветите

— На живо е различна — отбелязах. Не знаех дали посещението на Леля Лидия е тайна, затова добавих: — Видях я на едно погребение. Не е толкова висока.

Леля Ести не отговори веднага. Сега разбирам, че не ѝ е било лесно — никой не иска да го чуят да казва, че влиятелна личност е дребничка.

— Не е — съгласи се тя. — Обаче статуите не са истински хора.

Завихме по павирана алея. От едната страна се издигаше триетажна сграда от червени тухли с многобройни еднакви врати с по няколко стъпала пред тях и бял триъгълник отгоре. В триъгълника пишеше нещо, което още не можех да прочета. Въпреки това се изненадах да видя надпис на публично място.

— Това е Ардуа Хол — каза Леля Ести. Разочаровах се — очаквах много по-внушителна сграда. — Влизай. Вътре ще бъдеш в безопасност.

— В безопасност ли?

— Засега. И за известно време, надявам се. — Усмихна ми се благо. — Вътре не влизат мъже без позволението на Лелите. Такъв е законът. Почини си, докато се върна.

Може и да няма мъже, помислих си, ами жените, те не са ли опасни? Пола можеше да нахлуе и да ме измъкне навън, отново на място, където имаше съпрузи.

Леля Ести ме преведе през средно голямо помещение с диван.

— Това е общата дневна. От тази врата се влиза в тоалетна. — Поведе ме нагоре по стълбите и влязохме в тясна стая с единично легло и бюро. — Една от другите Лели ще ти донесе чаша топло мляко. После може да си подремнеш. Моля те, не се безпокой. Бог ми каза, че всичко ще бъде наред.

Аз не бях толкова сигурна като нея, но се поуспокоих.

Тя изчака една безмълвна Леля да ми донесе млякото.

— Благодаря ви, Лельо Силует — каза тя.

Другата кимна и се плъзна навън. Леля Ести ме потупа по ръката, после излезе и затвори вратата зад себе си.

Отпих само една глътка — не вярвах, че е безопасно. Ами ако Лелите ме упоят, за да ме отвлекат и да ме върнат обратно на Пола? Съмнявах се, че Леля Ести би направила подобно нещо, но Леля Силует ми изглеждаше способна. Лелите бяха на страната на Съпругите, така поне твърдяха момичетата в училище.

Закрачих из малката стая, после легнах на тясното легло. Бях прекалено напрегната, за да заспя, затова станах. На стената висеше портрет — Леля Лидия с нейната неразгадаема усмивка. На отсрещната стена имаше снимка на бебето Никол. И двете изображения ми бяха познати от класните стаи в училище „Видала“ и кой знае защо, ми въздействаха успокоително.

Върху бюрото лежеше книга.

В онзи ден мислих и извърших толкова забранени неща, че бях готова за още една простъпка. Приближих се до бюрото и погледнах към книгата. Какво се криеше вътре, та я правеше толкова опасна за момичета като мен? Толкова възпламеняваща? Толкова гибелна?

Трийсет и девета глава

Протегнах ръка. Взех книгата.

Отгърнах корицата. Не се извиха огнени езици.

Вътре имаше много бели страници с множество знаци по тях.

Приличаха на ситни насекоми, на черни членестоноги насекоми в редици като мравки. Сякаш знаех, че знаците притежават звук и смисъл, но не помнех откъде.

— Отначало наистина е трудно — обади се глас зад мен.

Не бях чула отварянето на вратата. Обърнах се сепнато.

— Века! — възкликнах.

За последен път я видях в часа по аранжиране на цветя на Леля Лизе, а от китката ѝ шуртеше кръв. Тогава лицето ѝ беше силно пребледняло, решително и отчаяно. Сега изглеждаше много по-добре. Беше облечена с кафява рокля, свободна в горната част, с колан в талията. Косата ѝ беше разделена на път по средата и прибрана назад.

— Вече не се казвам Бека. Сега съм Леля Имортел и съм Молителка. Но когато сме само двете, може да ми викаш Бека.

— Значи, в крайна сметка не си се омъжила. Леля Лидия ми каза, че си открила по-висше призвание.

— Да — отговори тя. — Вече никога няма да ми се налага да се омъжа. Ами ти? Чух, че предстои да се омъжиш за някаква важна клечка.

— Би трябвало, но не мога да го направя. — Разплаках се. — Просто не мога!

Изтрих носа си с ръкав.

— Не знам — каза тя. — Предупредих ги, че по-скоро бих умряла. Сигурно и ти си казала същото. — Кимнах. — Каза ли, че имаш призвание да станеш Леля? — Отново кимнах. — Наистина ли имаш?

— Не знам.

— Нито пък аз — увери ме Бека. — Но издържаш шестмесечния изпитателен период. След девет години, когато съм достатъчно голяма, мога да кандидатствам при Перлените момичета и да стана мисионерка, а след това ще съм пълноправна Леля. Сигурно тогава вече ще имам истинско призвание. Моля се да е така.

Бях престанала да плача.

— Какво трябва да направя, за да премина през изпитанието?

— Първо ще трябва да миеш съдове, да търкаш подове, да чистиш тоалетните, да помагаш за прането и готвенето точно като Мартите — обясни Бека. — И ще започнеш да се учиш да четеш. Четенето е много по-трудно от чистенето на тоалетните, обаче вече съм понапреднала.

Погледнах към книгата.

— Покажи ми! Лоша ли е тази книга? Пълна ли е със забранени неща, както ни втълпяваше Леля Видала?

— Тази ли? — усмихна се Бека. — Тази не. Това е просто „Наръчник с правила на Ардуа Хол“ с история на сградата, клетвите и славословията. Плюс седмичното разписание за пералнята.

— Хайде де! Прочети ми!