Заветите

Събеседването ми с Леля Видала беше най-трудно. Тя ми беше учителка и още тогава не ме харесваше. Заяви, че просто клинча от задълженията си и че всяко момиче, дарено с тялото на жена, е длъжно да предложи това тяло като свята жертва на Бог за прославата на Галаад и на човечеството, както и да изпълни функцията, възложена на тези тела още от мига на Сътворението, защото такъв е природният закон.

Аз отговорих, че Бог е дал на жените и други способности, като тези, с които е дарил нея например. И какви са те, попита тя. Способността да четеш — всички Лели го умееха. Тя отговори, че четенето за Лелите е свещен акт и е в служба на всичко, за което ми е говорила преди малко — и което повтаряше отново и отново, после попита дали се смятам за достатъчно пречистена от грехове.

Отговорих, че съм готова на всякаква тежка работа, за да стана Леля като нея, защото тя е светъл пример, а аз още дори не съм одобрена, но може би чрез благоволение и молитва ще бъда достатъчно чиста и приемлива, макар да не смея да се надявам да достигна нейното ниво.

Леля Видала отсъди, че проявявам уместно смирение, което предвещавало успешно интегриране в общността на Лелите, служещи в Ардуа Хол. Тя дори ме удостои с една от своите неохотни прищипани усмивки, преди да си тръгна.

Последният ми разговор беше с Леля Лидия. Притеснявах се и преди другите разговори, но пред вратата на кабинета на Леля Лидия направо се ужасих. Ами ако беше размислила? Носеше ѝ се слава не само на страховита, но и на непредсказуема жена. Тъкмо вдигнах ръка да почукам и отвътре се разнесе глас:

— Не стой там, влизай.

Да не би да ме наблюдаваше с някоя от онези миниатюрни камери? Бека ме предупреди, че Леля Лидия много ги използва, поне така се говорело. Скоро щях да установя, че Ардуа Хол е ехо-камера — слуховете се подхранваха взаимно и човек никога не беше сигурен откъде точно идват.

Влязох в кабинета. Леля Лидия седеше зад бюрото си, отрупано с купчини папки.

— Агнес, трябва да те поздравя. Въпреки многобройните пречки ти успя да си проправиш път дотук и откликна на призванието да се присъединиш към нас.

Кимнах. Опасявах се да не ме попита какъв израз е намерило призванието — глас ли съм чула? — обаче тя не го направи.

— Напълно сигурна ли си, че не желаеш да се омъжиш за Командир Джъд? — Поклатих отрицателно глава. — Умен избор — каза тя.

— Моля? — попитах изненадано. Мислех, че се кани да ми дръпне лекция за истинските задължения на жените или нещо подобно. — Извинете?

— Сигурна съм, че ти не си подходяща Съпруга за него.

Въздъхнах с облекчение.

— Не, Лельо Лидия. Не съм. Дано не съм ви разочаровала твърде много.

— Вече предложих по-подходяща булка — каза тя. — Твоята бивша съученичка Сонамит.

— Сонамит ли? Но тя се готвеше да се омъжи за друг!

— Тези уговорки винаги подлежат на промяна. Според теб Сонамит ще се зарадва ли на смяната на съпрузите?

Спомних си зле прикритата завист на Сонамит и вълнението ѝ във връзка с материалните преимущества, които щеше да ѝ донесе бракът. Командир Джъд щеше да ѝ подсигури десетократно повече.

— Сигурна съм, че тя ще бъде дълбоко признателна — отвърнах.

— Съгласна съм. — Тя се усмихна. Все едно да ти се усмихне стара ряпа — от онези изсъхналите, дето Мартите слагат в бульона. — Добре дошла в Ардуа Хол — продължи. — Приета си. Дано да си признателна за предоставената възможност и за помощта, която ти оказах.

— Признателна съм, Лельо Лидия — успях да смотолевя. — Истински съм ви благодарна.

— Радвам се да го чуя. Може би някой ден ще помогнеш на мен, както аз помогнах на теб. На доброто трябва да се отплащаме с добро. Това е едно от основните правила тук, в Ардуа Хол.

XV

Лисица и котка

Ръкописът от Ардуа Хол

Четиресет и първа глава

Почакаш ли, всичко ще получиш. Времето лекува всички рани. Търпението е добродетел. Отмъщението е мое.

Тези отколешни мъдрости невинаги са верни, но понякога са. Ето една неизменно вярна: разковничето е да улучиш момента. Като с шегите.

Не че тук се шегуваме често. Не искаме да ни обвиняват в лош вкус или във фриволност. В йерархията на силните единствените, на които е позволено да се шегуват, са хората на върха, а те го правят насаме.

Но към въпроса.

За личното ми умствено развитие от огромно значение беше привилегията да бъда муха на стената, или по-точно — ухо в стената. Много поучително е какво си споделят младите жени, когато смятат, че никой не ги чува. През годините увеличавах чувствителността на микрофоните си, нагласях ги да улавят дори шепот, слушах със затаен дъх кое от новоприетите ни момичета ще ме снабди с позорна информация, за която копнеех и която събирах. Постепенно досиетата ми набъбваха като балон с горещ въздух, готов да отлети.

С Века ми отне години. Тя беше изключително мълчалива и потайна относно първопричината за своето страдание дори пред приятелката си Агнес. Налагаше се да почакам да се установи достатъчно силно доверие помежду им.