Заветите

Лисица и котка си говорели как всяка от тях успява да избяга от ловците и от техните кучета. Лисицата казала, че има цяла торба с хитрини и че ако се появят ловците с хрътките си, ще ги прилага една по една: ще се връща по собствените си следи, ще мине през вода, за да унищожи мириса си, ще се шмугне в бърлога с няколко изхода. Ловците ще се изморят от лукавството ѝ и ще се откажат, а лисицата ще продължи да плячкосва и да напада селските дворове.

— Ами ти, котко? — попитала лисицата. — Какви са твоите хитрини?

— Аз имам само една — отговорила котката. — При нужда се покатервам на някое дърво.

Лисицата благодарила на котката за този предобеден разговор и заявила, че вече е време за храна и че котката е в менюто. Лисицата защракала със зъби и после изплюла туфички котешки косми. И една табелка с име. Плакати с образа на изчезналата котка били разлепени по стълбовете, придружени с трогателни молби на злочести деца.

Извинете, отплеснах се. Ето как продължава баснята.

Ловците и кучетата им пристигнали на мястото. Лисицата опитала всичките си номера, но в един момент се изчерпала и била убита. Междувременно котката се покатерила на дърво и наблюдавала хладнокръвно случващото се.

— Май не си чак толкова хитра! — злорадствала тя.

Или подметнала друга подобна забележка.

През първите дни на Галаад се питах дали съм лисица, или котка. Дали да се суча и извивам, да използвам номерата на професията си, за да манипулирам околните, или да стисна устни и да злорадствам как другите се надхитрят. Ясно е, че съм и двете, защото за разлика от мнозина още съм тук. И още имам торба с хитрини. И още съм високо на дървото.

Само че Леля Елизабет не беше запозната с тайните ми размисли.

— Наистина не знам — каза тя. — Може би котка.

— Да, и аз бих ви определила като котка. Но може би трябва да разчитате и на лисицата, която се крие у вас. — Направих пауза. — Леля Видала се опитва да ви злепостави — продължих. — Твърди, че ме обвинявате в ерес и идолопоклонничество, като оставяте яйца и портокали пред статуята ми.

Леля Елизабет се смути.

— Не е вярно! Защо Леля Видала ще говори такива неща? Никога с нищо не съм ѝ навредила.

— Кой е способен да прозре тайните на човешката душа? Никой от нас не е безгрешен. Леля Видала е амбициозна. Вероятно е усетила, че вие на практика сте втора в йерархията след мен. — Леля Елизабет грейна, защото това беше новина за нея. — Навярно е стигнала до извода, че сте и най-вероятният ми заместник тук, в Ардуа Хол. Това ή е неприятно, защото се мисли за по-старша от вас, а дори и от мен, тъй като е една от първите привърженички на Галаад. Не съм млада и не съм в цветущо здраве, тя сигурно го усеща и за да предяви претенции към поста, който и се полага по право, явно смята, че трябва да ви елиминира. Оттук и желанието ѝ за нови правила относно даровете пред статуята ми. Придружени с наказания — додадох. — Сигурно се опитва да предизвика моето и вашето изключване от общността на Лелите.

Елизабет вече плачеше.

— Как може да е толкова отмъстителна? — хлипаше тя. — А мислех, че сме приятелки.

— Приятелството, за жалост, понякога е съвсем плитко. Не се тревожете, аз ще ви закрилям.

— Дълбоко признателна съм ви, Лельо Лидия. Каква почтеност!

— Благодаря — отвърнах. — Но искам в замяна да направите за мен една дреболия.

— О, да! Разбира се. Какво?

— Искам да дадете фалшиви показания.

Молбата ми изобщо не беше дребна — Елизабет щеше да се изложи на огромен риск.

Галаад се отнася строго към фалшивите свидетелски показания, но те въпреки това са често явление.

XVI

Перлените момичета

Свидетелски разказ 369В

Четиресет и втора глава

Първият ми ден като бегълката Джейд се случи четвъртък. Мелани казваше, че съм родена в четвъртък, а това означавало, че ме очаква дълъг път — според стара детска песничка, в която се казвало също, че детето, родено в сряда, е злочесто, затова, когато бях кисела, ѝ казвах, че не е разбрала вярно и всъщност съм се родила в сряда, а тя отричаше, разбира се, знаела точно кога съм родена, как ще забрави?

Както и да е, беше четвъртък. Седях с кръстосани крака на тротоара заедно с Гарт, облечена с прокъсан черен клин — Ейда ме снабди с клина, но ме накара сама да го разкъсам — и с пурпурни шорти върху него, с протрити сребристи маратонки, които изглеждаха като преминали през храносмилателната система на миеща мечка. Носех и мръсна розова фланелка — без ръкави, защото Ейда настояваше татуировката ми да се вижда. Бях завързала на кръста си сиво спортно горнище с качулка и нахлупила на главата си черно бейзболно кепе. Никоя дреха не ми беше по мярка — трябваше да изглеждат така, все едно съм ги измъкнала от контейнер за смет. Бях изцапала чисто новата си зелена коса, за да създам впечатлението, че спя на открито. Зеленото вече избледняваше.

— Изглеждаш страхотно — каза Гарт, когато ме видя в пълна дегизировка и готова за действия.

— Страхотно гадно — отговорих.