Заветите

— Грандиозно гадно — продължи той. Помислих, че просто се старае да се държи мило, и се подразних. Искаше ми се да говори сериозно. — Но след като отидеш в Галаад, трябва да престанеш да ругаеш. Може дори да оставиш тях да те убедят.

Много наставления имах да помня. Напрегнато ми беше — сигурна бях, че ще оплета конците — обаче Гарт ме посъветва просто да се правя на глупава, а аз му благодарих за това „да се правя“.

Не ме биваше много във флиртуването. За пръв път ми беше.

Двамата бяхме заседнали пред някаква банка, която според Гарт била подходящо място да просиш пари: на излизане от банката хората са склонни да ти бутнат нещичко. Обикновено на това място седял друг човек — жена в инвалидна количка — но от „Мейдей“ и бяха платили да се премести за толкова време, колкото е нужно. Перлените момичета си имаха маршрут и нашето място попадаше в него.

Слънцето прежуряше и ние се облегнахме на стената в една неголяма сянка. Пред мен имаше стара сламена шапка и картонена табела, изписана с пастели: БЕЗДОМНИЦИ. МОЛЯ, ПОМОГНЕТЕ. В шапката се мъдреха няколко монети — според Гарт видят ли, че някой вече ти е дал, повечето хора също са склонни да дадат. От мен се искаше да се преструвам на изгубена и дезориентирана, което не ми беше трудно, защото наистина се чувствах така.

През една пресечка на изток Джордж се беше настанил на друг ъгъл. Щеше да се обади на Ейда и на Елайджа, ако имахме неприятности с Перлените момичета или с полицията. Един микробус обикаляше района.

Гарт не говореше много. Реших, че е кръстоска между бавачка и бодигард, че не е тук, за да завързва разговор, и че няма правило, което да го задължава да бъде мил с мен. Беше облечен с черна фланелка без ръкави, за да се виждат татуировките му: сепия на единия му бицепс, прилеп на другия — и двете черни. Носеше и плетена шапка, също черна.

— Усмихвай се на хората, които подхвърлят по нещо — каза той, когато не го направих за една беловласа старица. — Казвай по някоя дума.

— Какво например? — попитах.

— Някои казват „Бог да ви благослови“.

Нийл би се шокирал, ако ме чуе да изричам подобно нещо.

— Ще бъде лъжа. Щом не вярвам в Бог.

— Добре тогава, просто им благодари — настоя Гарт търпеливо. — Или им пожелавай приятен ден.

— И това не мога, лицемерно е. Не се чувствам признателна и пет пари не давам какъв ще бъде скапаният им ден.

Той се засмя.

— Сега пък от лъжите ли се притесняваш? Защо направо не си върнеш името Никол?

— Не съм си го избирала. На последно място в проклетия списък е, знаеш го.

Скръстих ръце върху коленете си и се извърнах от него. С всяка минута се държах все по-детински — той просто ми въздействаше по този начин.

— Не хаби гнева си за мен — каза Гарт. — Аз съм просто декор. Пази го за Галаад.

— Всички твърдяхте, че трябва да имам позиция. Това ми е позицията.

— Ето ги Перлените момичета — предупреди ме той. — Не ги зяпай. Дори не ги забелязвай. Дръж се като дрогирана.

Не знам как ги видя, без дори да погледне натам, защото те бяха много далеч на улицата. Скоро обаче се изравниха с нас — две, със сребристосивите си дълги рокли, с бели якички и бели шапки. Едната беше рижа, виждаха се кичури от косата ѝ, а другата беше брюнетка, ако се съдеше по веждите ѝ. Усмихнаха ми се отвисоко, докато си седях облегната на стената.

— Добро утро, скъпа — каза червенокосата. — Как се казваш?

— Ние можем да ти помогнем — увери ме брюнетката. — В Галаад няма бездомни.

Вдигнах очи към нея с надеждата, че изглеждам толкова окаяно, колкото се чувствах. И двете бяха страшно чисти и спретнати, от което се почувствах тройно по-парцалива.

Гарт положи длан върху дясната ми ръка и я стисна собственически.

— Тя няма да говори с вас — каза той.

— Не трябва ли тя сама да реши? — попита рижата.

Стрелнах Гарт с кос поглед, все едно искам позволение.

— Какво ти е на ръката? — попита по-високата, брюнетката.

И погледна надолу.

— Той бие ли те, скъпа? — попита рижата.

Другата се усмихна.

— Продава ли те? Ние можем да направим живота ти много по-хубав.

— Разкарайте се, галаадски кучки — озъби се Гарт впечатляващо свирепо.

Погледнах нагоре към двечките, спретнати и чисти с перлените си рокли и с белите си нанизи, и вярвате или не, по бузата ми се търкулна сълза. Знаех, че имат тайни намерения и не дават пет пари за мен — просто искаха да ме прибавят към квотата си — обаче добротата им ме разколеба. Прииска ми се някой да ме вземе и да ме гушне.

— О, божичко — възкликна рижата. — Какъв герой! Поне ѝ позволи да вземе това. — Тя ми подаде една брошура. Заглавието гласеше: „В Галаад има дом за теб!“. — Бог да те благослови.

Двете си тръгнаха и погледнаха още веднъж назад.

— Не трябваше ли да ги оставя да ме вземат със себе си? — попитах. — Да тръгна с тях?

— Не първия път. Не бива да ги улесняваме — каза Гарт. — Ако някой от Галаад наблюдава, ще му се стори прекалено подозрително. Не се тревожи, те ще се върнат.

Четиресет и трета глава