Заветите

През нощта спахме под един мост. Минаваше над някакво дефиле и долу имаше река. Надигна се мъгла — след горещия ден стана хладно и влажно. Пръстта вонеше на котешка пикня — или пък беше на скункс. Вдигнах сивата качулка, плъзнах длан по татуировката си. Още ме болеше малко.

Освен нас имаше още трима мъже и две жени, струва ми се, но беше тъмно и не се виждаше добре. Джордж беше един от мъжете, преструваше се, че не ни познава. Една от жените ни почерпи с цигари, но аз съобразих да не вземам — щях да се разкашлям и да се издам. Предавахме си и една бутилка. Гарт ме беше предупредил да не пия и да не пуша нищо, защото кой знае какво щяло да има вътре.

Освен това ми каза да не говоря с никого — всеки един от тези хора можеше да е подставено лице на Галаад и ако се опитаха да изкопчат историята ми, а аз се оплетях, щяха да надушат измамата и да предупредят Перлените момичета. Затова говореше той — предимно сумтеше. Май познаваше двама от тях. Единият попита:

— Тая да не е слабоумна? Защо не говори?

— Тя говори само с мен — сопна се Гарт.

А другият попита:

— Браво бе, каква е тайната?

Бяхме взели няколко зелени найлонови чувала, на които да легнем. Гарт ме обви с ръце, стана ми по-топло. Отначало избутах едната му ръка, но той ми прошепна: „Не забравяй, че си ми гадже“, и аз престанах да се въртя. Знаех, че прегръдката му е наужким, но в онзи момент не ми пукаше. Наистина го чувствах почти като първото си гадже. Не беше много, но все пак беше нещо.

Следващата нощ Гарт се счепка с един от мъжете под моста. Боят приключи бързо и Гарт победи. Не видях как — с едно кратко и светкавично движение. След това каза, че трябва да се преместим, затова на следващата нощ спахме в една църква в центъра. Той имаше ключ, не знам откъде. Не бяхме единствените вътре, ако се съдеше по боклуците под пейките — зарязани раници, празни бутилки, игли тук-там.

Хранехме се в заведения за бързо хранене, които завинаги ме отказаха от вредната храна. Преди виждах в тях известно очарование, защото Мелани не одобряваше, но ако ядеш това непрекъснато, се чувстваш неприятно издут. Там ходех и до тоалетната денем, когато не кляках в някое дере.

На четвъртия ден спахме в гробище. Според Гарт гробищата били хубави места, обаче често имало твърде много хора. Някои намирали за забавно да ти изникват изневиделица иззад някоя надгробна плоча, но повечето такива били хлапета, избягали от вкъщи за почивните дни. Клошарите знаеха, че изплашиш ли някого в тъмна пресечка, като нищо ще те наръга, защото не всеки, който броди из гробищата, е с всичкия си.

— Като теб например — казах.

Той не реагира. Сигурно му лазех по нервите.

Трябва да спомена, че Гарт не се възползва, макар със сигурност да беше усетил колко съм хлътнала по него. Беше тук, за да ме предпазва, и точно това направи — предпазваше ме дори от себе си. Ще ми се да мисля, че не му е било лесно.

Четиресет и четвърта глава

— Кога ще дойдат пак Перлените момичета? — попитах сутринта на петия ден. — Може би са се отказали от мен.

— Имай търпение — отговори Гарт. — Както ти обясни Ейда, не за пръв път изпращаме хора в Галаад по този начин. Няколко души успяха да проникнат, но имаше и прекалено нетърпеливи, които се оставяха да бъдат вербувани от първия път. Разобличаваха ги още преди да преминат границата.

— Благодаря — казах печално. — Толкова по-уверена се почувствах. Знам си, че ще се проваля.

— Запази спокойствие и всичко ще се нареди — каза Гарт. — Ще се справиш. Всички разчитаме на теб.

— И изобщо не ме притискате, а? Нареждаш ми да скачам, а аз питам колко високо.

Досадна бях, но просто не се сдържах.

По-късно същия ден Перлените момичета отново се появиха. Позабавиха се на минаване, после пресякоха улицата и продължиха в другата посока, разглеждайки витрините. А когато Гарт отиде да купи бургери, се върнаха и ме заговориха.

Попитаха ме как се казвам и аз отговорих — Джейд. Представиха се: брюнетката се оказа Леля Биатрис, а луничавата червенокоска беше Леля Дав.

Попитаха ме дали съм щастлива и аз поклатих отрицателно глава. След това погледнаха към татуировката ми и казаха, че съм много специален човек, след като съм се подложила на такова страдание заради Бог, и че Бог явно ме тачи. В Галаад също щели да ме тачат, защото съм била безценно цвете, всяка жена била безценно цвете, особено момиче на моята възраст. Ако отида в Галаад, щели да се държат с мен като със специално момиче, каквото всъщност бях, и ще съм закриляна. Никой — никой мъж — нямало да може да ме нарани. А този мъж с мен… той удря ли ме?

Адски ми беше неприятно да лъжа така за Гарт, но кимнах.

— А кара ли те да правиш лоши неща?

Гледах ги глуповато, затова Леля Биатрис — по-високата — поясни:

— Кара ли те да правиш секс?

Кимнах лекичко, уж се срамувам от тези неща.

— А дава ли те на други мъже?