Заветите

— Документът ще е с твоята снимка — обясни Леля Биатрис.

Истинската Леля Дав щеше да остане в Канада и да замине със следващата нова последователка, която ще вземе името на новопристигнало Перлено момиче. Така се разменяха.

— Канадците не ни различават — каза Леля Дав. — В техните очи всички сме еднакви.

Двете жени се засмяха, явно доволни от хитрините си.

След това Леля Дав обясни, че най-важната допълнителна причина да нося сребристата рокля е, че тя ще улесни влизането ми в Галаад, защото там жените не носят мъжки дрехи. Възразих, че клинът не е мъжка дреха, а те отвърнаха — спокойно, но твърдо — че напротив, според Библията бил отвратителна мъжка дреха и че ако искам да стана част от Галаад, трябва да се примиря.

Напомних си, че не бива да споря с тях, затова облякох роклята и сложих колието от перли — фалшиви, точно както твърдеше Мелани. Имаше и бяла шапка против слънце, но нея трябвало да нося само навън. Вътре можело косата ми да се вижда, стига да няма мъже наоколо, защото мъжете имали слабост към косата, тя ги правела невъздържани. А моята коса била особено предизвикателна със зеления си цвят.

— Боята е съвсем лека, ще се отмие — обясних извинително, за да знаят, че вече съм се отказала от необмисления избор на цвят за косата си.

— Няма нищо, скъпа — увери ме Леля Дав. — Никой няма да я види.

Всъщност ми беше приятно да облека роклята след мръсните си дрехи. Беше хладна и копринена на допир.

Леля Биатрис поръча пица за обяд, а за десерт хапнахме сладолед от фризера им. Учудих се, че ядат нездравословна храна — нали в Галаад бяха против нея, особено за жените?

— Това е част от изпитанието ни като Перлени момичета — каза Леля Дав. — От нас се очаква да вкусим от насладите на охолството, за да ги разберем, и после да ги отхвърлим в сърцето си.

И отхапа от пицата си.

— И бездруго това е последният ми шанс да ги вкуся — каза Леля Биатрис, която беше изяла пицата си и беше минала към сладоледа. — Наистина не разбирам какво му е вредното на сладоледа, ако е само с натурални продукти.

Леля Дав я изгледа укорително. Леля Биатрис облиза лъжицата си.

Отказах сладоледа. Много ми беше напрегнато. Пък и вече не го обичах — напомняше ми за Мелани.

Вечерта, преди да си легнем, се огледах в банята. Бях развалина въпреки душа и храната. Имах тъмни кръгове под очите, бях отслабнала. Наистина изглеждах като бездомница, която се нуждае от спасение.

Прекрасно беше да спя в истинско легло, а не под моста. Гарт ми липсваше обаче.

Всяка нощ, която прекарах в онази спалня, те заключваха вратата. И се стараеха денем никога да не оставам сама.

През следващите няколко дни уреждаха документите ми като Леля Дав. Снимаха ме и снеха пръстовите ми отпечатъци, за да ми направят паспорт. Той беше заверен в посолството на Галаад в Отава, после изпратен обратно в консулството по специален куриер. Бяха сложили личните номера на Леля Дав, но снимката и биометричните данни бяха моите, дори бяха проникнали в канадската база данни за имигрантите, където беше регистрирано влизането на Леля Дав в страната, и временно бяха заличили истинската Леля Дав, като я бяха заменили с моите данни, скенер на ириса ми и отпечатък от палеца ми.

— Имаме приятели в канадските власти — каза Леля Биатрис. — Направо няма да повярваш!

— Толкова много доброжелатели — коментира Леля Дав. После двете заедно възкликнаха: — Хвала!

На страниците беше сложен релефен печат, който гласеше ПЕРЛЕНО МОМИЧЕ. Това означаваше, че ще бъда допусната в Галаад незабавно, без никакви въпроси — все едно съм дипломат, обясни Леля Биатрис.

Вече бях Леля Дав, но различна Леля Дав. Като мисионерка Перлено момиче имах временна канадска виза, която трябваше да върна на граничните власти при напускане на страната. Фасулска работа, каза Леля Биатрис.

— Гледай надолу, докато преминаваме — посъветва ме Леля Дав. — Така ще криеш чертите си. И бездруго скромността го изисква.

Двете с Леля Биатрис бяхме откарани до летището с черен държавен автомобил на Галаад и аз минах проверките без никакъв проблем. Дори не ни обискираха.

Самолетът беше частен. На корпуса беше нарисувано крилато око. Сребриста машина, но ми се стори черна — като голяма тъмна птица, която щеше да ме отведе къде? В нищото. Ейда и Елайджа се бяха постарали да ме научат на колкото може повече неща за Галаад, бях гледала документални филми и телевизионни репортажи, но не можех да си представя какво ме очаква. И изобщо не се чувствах готова за него.

Помнех „Закрила“ и жените там. Гледах ги, но не ги бях видяла истински. Не се бях замисляла какво е да напуснеш познатите си места, да изгубиш всичко и да се отправиш към неизвестността. Колко ти е кухо и тъмно, с изключение на искрицата надежда, заради която си поел този риск.

Много скоро и аз щях да се почувствам така. Щях да се озова на тъмно място и да нося в себе си само искрица надежда, докато опитвам да намеря своя път.

Четирисет и пета глава