Заветите

Сега обаче можех да прочета цялата история. Търсех частта, в която тя проявява смелост и благородство, търсех избора, но не намирах нищо такова. Момичето чисто и просто беше изтикано през вратата и изнасилвано до смърт, а после накълцано като крава от някакъв мъж, отнасял се към нея още приживе като към купено добиче. Нищо чудно, че се беше опитала да избяга.

Преживях мъчителен шок — милата и услужлива Леля Ести ни беше излъгала. Истината не беше благородна, беше ужасяваща. Значи това имаха предвид Лелите, когато казваха, че женският ум е твърде слаб за четене. Щяхме да рухнем, щяхме да се разпаднем под натиска на противоречията, нямаше да можем да издържим.

Дотогава не се бях усъмнявала сериозно в правотата и особено в истинността на Галаадската теология. Ако не успеех да направя нещо безукорно, щях да заключа, че вината е моя. Когато обаче открих какво е променила властта в Галаад, какво е добавено и какво е пропуснато, се уплаших да не изгубя вярата си.

Ако никога не сте вярвали, няма да разберете какво означава това. Сякаш най-добрият ти приятел умира, сякаш всичко, което те е определяло като личност, е изгоряло и ти си останал сам-самичък. Чувстваш се като изгнаник, като изгубен в тъмна гора. Приличаше на чувството, което изпитах след смъртта на Табита — светът се изпразни от съдържание. Всичко стана кухо. Всичко се спаружи.

Споделих с Века част от нещата, които преживявах.

— Знам — увери ме тя. — Същото се случи и с мен. Всички на върха в Галаад са ни излъгали.

— Как така?

— Бог не е такъв, какъвто твърдят — отговори тя.

Каза, че можеш да вярваш в Бог или в Галаад, не и в двете. Така успявала да преодолява собствената си криза.

Признах, че едва ли ще бъда способна да избирам. Тайно се опасявах, че няма да мога да вярвам и в двете. Въпреки това обаче ми се искаше да вярвам, копнеех да вярвам, а в крайна сметка част от вярата извира от копнежа, нали?

Петдесет и първа глава

Три години по-късно се случи нещо още по-тревожно. Както вече споменах, една от задачите ми в библиотека „Хилдегард“ беше да изготвям белови на речите на Леля Лидия. Листовете на речта, над която ми предстоеше да работя в съответния ден, биваха оставяни върху бюрото ми в сребриста папка. Една сутрин зад сребристата намерих и синя папка. Кой я беше сложил там? Дали не беше станала някаква грешка?

Отворих я. Най-отгоре на първата страница се мъдреше името на моята мащеха Пола. Следваше разказ за смъртта на нейния първи съпруг, за когото е била омъжена преди брака си с така наречения ми баща, Командир Кайл. Вече ви казах, че съпругът ѝ, Командир Сондърс, бил убит в кабинета си от тяхната Прислужница. Поне така се знаеше.

Пола беше заявила, че момичето е опасно неуравновесено, че е откраднало шиш от кухнята и е убило Командир Сондърс при нападение без видима причина. Прислужницата избягала, но била заловена и обесена, а мъртвото ѝ тяло било изложено на показ на Стената. Сонамит обаче ни каза, че според тяхната Марта имало някаква незаконна и греховна връзка — Прислужницата и съпругът развратничели в неговия кабинет. Затова Прислужницата имала подходяща възможност да го убие, затова и го направила — прищевките му я тласнали на ръба на лудостта. Останалата част от разказа на Сонамит беше същата: как Пола открила трупа, как заловили Прислужницата, как я обесили. Сонамит беше добавила онази подробност, че Пола се изцапала с кръв, докато обувала панталона на мъртвия Командир, за да опази честта му.

Обаче историята в синята папка беше съвсем различна. Имаше увеличени снимки и многобройни тайно записани разговори. Не е имало никаква греховна връзка между Прислужницата и Командир Сондърс — само обичайните Церемонии по закон. Пола и Командир Кайл обаче — моят някогашен баща — бяха имали връзка още преди да умре майка ми Табита.

Пола се сприятелила с Прислужницата и ѝ предложила да ѝ помогне да избяга от Галаад, защото знаела колко нещастно е момичето. Дори ѝ дала карта и напътствия, а също и имената на няколко активисти от „Мейдей“. След като Прислужницата заминала, Пола собственоръчно пронизала Командир Сондърс. Затова по нея имало толкова много кръв, а не защото се опитала да му обуе панталона. Всъщност той изобщо не го бил събувал, поне не онази вечер.

Пола подкупила своята Марта да подкрепи версията за Прислужницата убийца, като добавила и малко заплахи към подкупа. След това повикала Ангелите и обвинила Прислужницата, последвало всичко останало. Клетото момиче било намерено да броди отчаяно по улиците, защото картата била неточна, а се оказало, че и активистите на „Мейдей“ не съществуват.

Прислужницата била разпитана. (В папката беше приложен запис от разпита и се оказа тежко четиво.) Макар да признаваше опита си за бягство и да разкриваше участието на Пола в организирането му, тя твърдеше, че не е извършила убийството — всъщност изобщо не знаеше за него — докато накрая не бе издържала на болката и беше направила фалшиви признания.

Очевидно бе, че е невинна.