Заветите

Вече ви казах, че имах и отмъстителна страна, заради която навремето съжалявах. Съжалявах, но не бях заличила.

Ще излъжа, ако кажа, че не се изкушавах.

XIX

Обучение

Ръкописът от Ардуа Хол

Петдесет и втора глава

Драги читателю, снощи преживях неприятна изненада. Дращех с писалката в пустата библиотека и със синьото си мастило за рисуване, вратата беше отворена, за да влиза въздух, и внезапно главата на Леля Видала се показа в ъгъла на моята работна ниша. Не се стреснах — нервите ми са същински втвърдени полимери като онези на пластинираните трупове — но се прокашлях, нервен рефлекс, и плъзнах книгата Apologia Pro Vita Sua над страницата, която пишех.

— А, Леля Лидия — каза Леля Видала. — Дано да не настинеш. Не трябва ли да си в леглото?

Големият сън, помислих си — това ми пожелаваш всъщност.

— Имам алергия — казах. — Много хора имат алергии по това време на годината.

Тя не можа да го отрече, защото самата тя страдаше от тежка алергия.

— Извинете, че ви попречих — каза тя неискрено. Погледът ѝ се плъзна към заглавието на книгата на кардинал Нюман. — Все изследвате — отбеляза тя. — Този прословут еретик.

— Познавай врага си — отвърнах. — С какво мога да ви помогна?

— Искам да обсъдим нещо много важно. Да ви почерпя чаша топло мляко в столовата?

— Много мило.

Оставих книгата на кардинал Нюман на своя рафт и се обърнах с гръб към нея, за да пъхна вътре листа, изписан със синьото ми мастило.

Малко по-късно двете седяхме на маса в кафенето: аз с чаша топло мляко, Леля Видала с ментовия си чай.

— Имаше нещо странно в Благодарението на Перлените момичета — поде тя.

— И какво е то? Според мен премина както обикновено.

— Това ново момиче, Джейд. Не е убедителна — каза Леля Видала. — Стои ми неправдоподобно.

— Отначало с всички е така. Но търсят сигурен пристан, защита от бедността, експлоатацията и грабителствате на така наречения модерен живот. Искат стабилност, искат ред, искат ясни насоки. Ще ѝ трябва известно време да се установи.

— Леля Биатрис ми разказа за нелепата татуировка на ръката ѝ. Сигурно и на вас е казала. Бог и Любов! Нима? Като че ли ще се хванем на такъв груб опит за угодничене! И що за еретична теология! Страшно ми намирисва на опит за измама. Откъде да знаем, че не е изпратена от „Мейдей“?

— Преди сме успявали да ги разобличим — изтъкнах. — А що се отнася до обезобразяването на тялото, младежите в Канада са диваци, дамгосват се с всякакви варварски символи. Мисля, че нейната татуировка е проява на добри намерения — поне не е водно конче, череп или нещо подобно. Обаче ще я държим под око.

— Трябва да премахнем татуировката. Светотатство е. Думата Бог е свята, мястото ѝ не е на нечия ръка.

— В момента премахването ще е много болезнено за нея. Може да остане за по-късно. Не бихме искали да обезсърчим нашата млада Молителка.

— Ако е правдива, в което много се съмнявам. Съвсем типично за „Мейдей“ е да опитат такава измама. Мисля, че тя трябва да бъде разпитана.

Имаше предвид тя самата да я разпита. Прекалено много ги обича тези разпити.

— Бързата работа — срам за майстора — казах. — Предпочитам по-фин подход.

— Преди не го предпочиташе — отбеляза Видала. — Падаше си по основните цветове. И не се плашеше от малко кръв.

Кихна. Може би трябва да предприемем нещо за мухъла в кафенето, помислих си. Но пък… не непременно.

Беше късно, затова се обадих на Командир Джъд в кабинета му у дома и помолих за спешна среща, на която той се съгласи. Поръчах на шофьора да ме почака отвън.

Отвори ми Съпругата на Джъд, Сонамит. Не изглеждаше никак добре — слаба, бледа, с хлътнали очи. Задържа се доста време за Съпруга на Джъд, но поне роди бебе, макар да беше Нерожба. Ала изглежда, че времето ѝ вече изтича. Какво ли ѝ слага Джъд в супата?

— О, Лельо Лидия — възкликна тя. — Заповядайте, влезте. Командирът ви очаква.

Защо ми отвори лично? Това е работа на Мартите. Сигурно се канеше да иска нещо от мен. Заговорих приглушено:

— Сонамит, скъпа… — Усмихнах ѝ се. — Да не си болна?

Преди беше много жизнерадостно момиче, макар и леко нахална и дразнеща, но сега се беше превърнала в болнаво привидение.

— Не бива да го казвам — прошепна тя. — Командирът ме убеждава, че е дреболия. Твърди, че си измислям оплаквания, но аз знам, че ми има нещо.

— Мога да помоля в клиниката ни в Ардуа Хол да те прегледат — предложих. — Да направят някои изследвания.

— Трябва да получа разрешението му — каза тя. — А той няма да ме пусне.

— Аз ще взема разрешението му — уверих я. — Не се бой.

Последваха сълзи. И благодарности. Ако беше по-малка, щеше да коленичи и да ми целуне ръка.

Джъд чакаше в кабинета си. Не за пръв път ходя там, понякога той беше вътре, друг път не. Помещението е богато на информация. Не е разрешено той да си носи работа тук от служебния си кабинет в сградата на Очите и да я оставя без надзор.