Заветите

Добрах се до Галаад. Въобразявах си, че знам много за страната, но винаги е много по-различно да преживееш нещо, а животът в Галаад е наистина разнолик. Галаад е хлъзгав, все едно вървиш по лед — непрекъснато имах усещането, че губя равновесие. Не можех да разчитам израженията на хората и често не схващах какво говорят. Чувах думите, разбирах смисъла им поотделно, но не можех да си преведа общото значение.

На онази първа среща в параклиса, след като приключихме с колениченето и песните и Леля Биатрис ме отведе да седна на една пейка, погледнах назад към пълната с жени зала. Всички бяха вперили поглед в мен и се усмихваха — отчасти дружелюбно, отчасти жадно, като в онези сцени във филмите на ужасите, когато знаеш, че селяните ще се окажат вампири.

След това цяла нощ имаше бдение за новите Перли: трябваше да медитираме мълчаливо, коленичили. Никой не ме беше предупредил за това, какви бяха правилата? Вдигаш ли ръка, за да ти разрешат да отидеш до тоалетната? Ако се чудите, отговорът е „да“. След няколко часа в медитация — краката ми се схванаха — една от новите Перли, от Мексико, струва ми се, се разплака истерично и после започна да крещи. Две Лели я вдигнаха и я изнесоха. По-късно чух, че я направили Прислужница — добре че си замълчах.

На следващия ден ни дадоха от онези грозни кафяви дрехи, а след това ни поведоха към стадион, където насядахме по редовете. Никой не ми беше споменавал за спорт в Галаад — мислех, че не практикуват спортове — но се оказа, че не предстои спортно състезание, а Вселинч. В училище ни бяха споменавали за това, обаче не в големи подробности, струва ми се, вероятно защото не са искали да ни травмират. Вече разбирам защо.

Проведе се двойна екзекуция — двама мъже буквално бяха разкъсани от тълпа обезумели жени. Имаше писъци, ритане, хапане, всичко се изпръска с кръв, особено Прислужниците, които бяха омазани целите. Някои от тях размахваха части от телата: туфи коса, нещо, което ми се стори пръст, а другите крещяха и скандираха.

Беше зловещо, беше отвратително. И прибави ново измерение към представата ми за Прислужниците. Може би и майка ми е била такава, помислих си — дивачка.

Петдесет и четвърта глава

С Бека правехме всичко по силите си да обучаваме новата Перла, Джейд, както ни беше помолила Леля Лидия, но все едно говорехме на вятъра. Тя не беше в състояние да седи търпеливо, с изпънат гръб и скръстени в скута ръце, въртеше се, извиваше се, мърдаше крака.

— Ето така седят жените — обясняваше Бека и ѝ показваше.

— Да, Леля Имортел — отговаряше тя и се правеше, че опитва.

Само че опитите ѝ не траеха дълго и много скоро отново се прегърбваше и вдигаше глезен върху коляно.

На първата вечеря в Ардуа Хол я сложихме да седне между нас, за да я предпазим, тъй като беше много небрежна. Но тя въпреки това се държа крайно неразумно. Имаше хляб и някаква супа, неясно от какво — в понеделник често смесваха остатъците и добавяха малко лук — и салата от бяла ряпа и млад грах.

— Тази супа е като стара помия — отсече тя. — Няма да я ям.

— Шшшт… Бъди благодарна за онова, което ти е дадено — прошепнах ѝ. — Сигурна съм, че е питателна.

Десертът отново беше тапиока.

— Не мога да се оправя с това — отсече тя и шумно пусна лъжицата си. — Рибешки очи в лепило.

— Неуважително е да не си доядеш храната — каза Бека. — Освен ако не постиш.

— Изяж и моята порция — предложи Джейд.

— Хората ни гледат — казах.

Когато пристигна, косата ѝ беше зеленикава — явно по такива безобразия си падат в Канада — обаче извън апартамента тя я покриваше, така че хората не забелязваха цвета. След това започна да си скубе косми от тила — помагало ѝ да се съсредоточи.

— Ще ти се получи плешивина, ако продължаваш — предупреди я Бека.

Леля Ести ни беше научила на това, докато посещавахме занятията за предбрачна подготовка в училище „Рубини“ — ако си скубеш космите достатъчно често, няма да ти растат отново. Същото важи за веждите и за миглите.

— Знам — каза Джейд. — Обаче тук и бездруго никой не ти вижда косата. — Усмихна ни се съзаклятнически и каза: — Някой ден ще си избръсна главата.

— Не може! Косата е честта на жената — каза Бека. — Дадена ти е като покривало. Пише го в Първо послание на свети апостол Павел до Коринтяни.34

— Само едната чест ли? Косата? — попита Джейд.

Тонът ѝ беше рязък, но според мен не от грубост.

— Защо искаш да се посрамиш, като си обръснеш главата? — попитах възможно най-внимателно.

Ако си жена, липсата на коса показва, че си опозорен: понякога, след оплакване от страна на нечий съпруг, Лелите режеха косата на непокорна или свадлива Иконосъпруга, а после ѝ слагаха дървени пранги и я излагаха на показ.

— За да видя какво е да си плешив — отговори Джейд. — Едно от нещата в списъка ми, които искам да направя, преди да ритна кофата.

— Внимавай какво говориш пред другите — посъветвах я. — Века… Леля Имортел и аз сме много незлобливи и разбираме, че идваш от една упадъчна култура, опитваме се да ти помогнем. Другите Лели обаче — особено по-възрастните като Леля Видала — постоянно търсят недостатъци.