Заветите

Името отдолу беше заличено с плътно черно мастило. Имаше актуализирана бележка: Майка на Агнес Джемайма, понастоящем Леля Виктория. Избягала в Канада. В момента работи за разузнаването на терористичната организация „Мейдей“. Направени са два опита за елиминирането ѝ (неуспешни). Сегашното ѝ местоположение е неизвестно.

Под това пишеше: Биологичен баща, но и неговото име беше скрито. Нямаше снимка. Бележката гласеше: Понастоящем в Канада Смята се, че е активист на „Мейдей“. Неизвестно местоположение.

Приличах ли на майка си? Искаше ми се да вярвам, че е така.

Помнех ли я? Стараех се. Знаех, че би трябвало да я помня, но миналото беше прекалено тъмно.

Паметта е толкова жестоко нещо. Не можем да си спомним какво сме забравили. Нито че са ни накарали да забравим. Че се е наложило да забравим, за да се престорим, че живеем тук по някакъв нормален начин.

Съжалявам, прошепнах. Не мога да си те върна. Още не.

Положих длан върху снимката на майка си. Усетих ли топлина? Искаше ми се да е така. Искаше ми се да мисля, че от тази снимка струят обич и топлота — не беше хубава снимка, но това нямаше значение. Искаше ми се да мисля, че тази любов се излива към дланта ми. Детинска заблуда, знам. Обаче въпреки това ми подейства успокоително.

Отгърнах листа — отдолу имаше още един документ. Майка ми имаше още едно дете. То беше изнесено в Канада още като бебе. Казваше се Никол. Имаше и бебешка снимка.

Бебето Никол.

Бебето Никол, за което се молехме по всеки тържествен повод в Ардуа Хол. Бебето Никол, чието слънчево ангелско личице се появяваше по галаадската телевизия толкова често като символ на несправедливостта, проявявана към Галаад на световната сцена. Бебето Никол, което на практика беше светица и мъченица, същинска икона — същото това бебе Никол се оказа моя сестра.

Под последния абзац имаше ред, изписан с колеблив почерк и синьо мастило: Строго секретно. Бебето Никол е тук, в Галаад.

Струваше ми се невъзможно.

Усетих прилив на признателност — имах по-малка сестра! Но освен това се уплаших: ако бебето Никол е тук, в Галаад, защо не е съобщено на всички? Щеше да настане всеобщо ликуване, грандиозен празник. Защо не ми бяха казали? Обърках се, но мрежите край мен бяха невидими. В опасност ли беше сестра ми? Кой друг знаеше, че тя е тук, и какво щяха да правят с нея?

Вече бях сигурна, че човекът, който ми оставя тези папки, най-вероятно е Леля Лидия. Но защо го правеше? И как очакваше от мен да реагирам? Майка ми беше жива, но ѝ беше издадена смъртна присъда. Смятаха я за престъпница, дори по-лошо — за терористка. Какво бях наследила от нея? Бях ли опетнена? Това ли беше посланието? От Галаад бяха опитали да убият моята майка отстъпница, но не бяха успели. Да се радвам ли, или да съжалявам? На кого трябваше да бъде вярна?

И после, съвсем импулсивно, направих нещо много опасно. Уверих се, че никой не ме гледа, извадих листовете със залепените на тях снимки от папката на Архива, сгънах ги няколко пъти и ги скрих в ръкава си. Не знам защо мисълта да се разделя с тях ми беше непоносима. Беше глупаво и вироглаво, но това беше единственото глупаво и вироглаво нещо, което съм правила някога.

Петдесет и седма глава

Беше сряда, злочестият ден. След обичайната противна закуска получих съобщение да се явя незабавно в кабинета на Леля Лидия.

— Какво означава това? — попитах Леля Виктория.

— Никой не знае какво може да си е наумила Леля Лидия — отговори тя.

— Да не би да съм направила нещо лошо?

Със сигурност имаше огромен избор от лоши неща.

— Не непременно — отговори тя. — Може да си направила нещо хубаво.

Леля Лидия ме чакаше в кабинета си. Вратата беше открехната и тя ме покани да вляза още преди да почукам.

— Затвори вратата и седни — каза ми.

Седнах. Тя ме гледаше. И аз я гледах. Странно е, защото знаех, че би трябвало тя да е могъщата и зла пчела майка на Ардуа Хол, но точно в онзи момент не я намирах за страшна. Имаше голяма брадавица на брадичката, която се стараех да не зяпам. Защо не си я беше оперирала?

— Харесва ли ти тук, Джейд? — попита тя. — Приспособяваш ли се?

Трябваше да кажа „да“, „добре съм“ или нещо подобно, както ме бяха учили. Вместо това обаче казах:

— Неособено.

Тя се усмихна, жълтите ѝ зъби се показаха.

— Отначало много момичета съжаляват — каза тя. — Иска ли ти се да се върнеш?

— Как например? — попитах. — С летящи маймуни ли?

— Препоръчвам ти да не правиш такива лекомислени забележки пред други хора. Може да имат болезнени последици за теб. Имаш ли да ми покажеш нещо?

Озадачих се.

— Какво например? — попитах. — Не, не нося…

— Ръката си например. Под ръкава.

— А, ръката ми.