Зовът на костите

– Влюбих се в нея като ученик, не мислех за нищо и за никого освен за себе си. Рос подозираше и когато повече не можеше да търпи, си тръгна. А в деня, в който научих, че Ан е била убита, не издържах и... е, вече знаеш какво направих.

Майката стана и преди да излезе от дневната, само му каза:

– Трябваше да ми кажеш, сине. – Опъна дрехите си и тръгна към кухнята, бършейки сълзите си.

Амая остана пред него, загледана тъжно към коридора, по който се бе отдалечила възрастната жена.

– Не се тревожи за нея – каза спокойно Фреди, – ще й мине. В края на краищата винаги ми е позволявала всичко и сега няма да направи изключение. Съжалявам само за Рос, дано не е помислила, че аз... е, че имам нещо общо с това.

– Не ми се вярва да го е помислила...

– Причиних й много болка, защото действах, без да мисля, като малоумен, но и съзнателно; работата е там, Амая, че Ан направо ми беше взела ума, тя ме побърка. Добре си бях с Рос, обичах я, честна дума, но това момиче, Ан... с нея беше различно. Вмъкна се в главата ми и не можах да й устоя. Избереше ли някого веднъж, край с него, беше много силна.

Амая смаяно го гледаше как говори като омагьосан, сякаш черпеше речта си от въздуха.

– Тя ме избра и задвижи конците като кукловод. Убеден съм, че тя е предизвикала Виктор, но се разбираше и със сестра ти.

– Рос се закле, че не са се познавали, че само я е виждала – удиви се Амая.

– Не говоря за Рос, а за Флора. Един ден се отбих по някаква причина в пекарната и ги видях заедно: Ан излезе от задната врата, поговориха си малко и на сбогуване се прегърнаха много сърдечно. Следващата неделя, докато си пиехме вермута под колоните, Флора спря да ни поздрави; каза, че се връщала от църква. Тогава по улицата мина Ан и аз се направих, че не я познавам. Рос нищо не забеляза, но Флора взе да се преструва повече и от мен и това силно ме впечатли след онова, което бях видял. При следващата ми среща с Ан аз я попитах, но тя отрече, каза, че нещо съм се объркал, дори се ядоса и аз се отказах. В крайна сметка ми беше все едно.

– Сигурен ли си в това, Фреди?

– Да, напълно.

Амая се замисли.

– Понякога идва да ме види.

– Кой?

– Ан. Веднъж в болницата и два пъти, откакто съм тук.

Амая го погледна, без да знае какво да каже.

– Ако можех да се движа, щях да сложа край на живота си. Знаеш ли, вещиците не мирясват и след смъртта, самоубийците – също.

Докато говореше с Фреди, беше усетила телефона си да вибрира, но предвид обстоятелствата бе решила да не му обръща внимание. Като излезе от къщата, видя, че има две пропуснати обаждания от Йонан. Набра го и зачака да чуе гласа му.

– Шефке, открих две близки роднини на убитите жени: сестрата на едната и лелята на другата, първата в Билбао, втората в Бургос; и двете са готови да разговарят с вас.

Амая погледна часовника си и видя, че минава дванайсет.

– Малко е късно да им звъним сега... Обади им се утре сутрин и им кажи, че ще ги посетя. Прати ми адресите с есемес.

– Не искате ли да дойда с вас? – попита Йонан леко разочарован.

Тя помисли малко и реши, че не иска; това беше нещо, което сама трябваше да свърши.

– Ще използвам пътуването, за да посетя сестра си Флора в Сараус, имаме някои семейни въпроси за уреждане. Ти остани тук и си почивай. През последните дни не си отделял носа си от компютъра, а работите в Арискун като че ли се поуспокоиха, така че изкарай спокойно деня си, ще говорим, като се върна.

Като наближи къщата на леля си, забеляза някаква фигура, притаена в сенките между две улични лампи, и инстинктивно посегна към оръжието си; тогава фигурата пристъпи напред и излезе от мрака. Фермин Монтес, видимо на градус, я изчака да приближи.

– Амая...

– Как смеете да идвате тук? – сряза го тя възмутена. – Това е домът ми, не разбирате ли, домът ми. Нямате никакво право.

– Искам да говоря с вас – обясни той.

– Ами поискайте среща. Седнете пред мен в кабинета и кажете какво искате, но не може да ме причаквате по коридорите на участъка или пред дома ми, не забравяйте, че аз съм по средата на разследване, а вие сте отстранен от служба.

– Да поискам среща ли? Мислех, че сме приятели...

– Това ми звучи познато – отвърна саркастично тя. – Не го ли бях казала аз? И как ми отговорихте вие? О, да, „продължавайте да си го мислите“.

– Атестациите са тази седмица.

– Май не ви вълнуват особено, ако се съди по поведението ви.

– Какво ще кажете?

Амая се обърна към него, изумена от безочието му.

– Не знаете, нали?

– Какво ще кажете? – настоя той.

Тя го погледна изпитателно. Под очите му висяха големи воднисти торбички, а на лицето му, доста пепеляво, забеляза няколко непознати бръчки около устата, на която бяха изписани всичкото му презрение и неприязън.

– Какво ще кажа ли? Че сте същият човек, който миналата година едва не си пръсна мозъка.

– Хайде, Саласар, знаете, че не е така – запротестира той.

– Поискайте среща – отсече Амая, издави ключа си и тръгна към вратата. – Нямам намерение да говоря повече с вас.

Той остана загледан след нея, докато свиваше устни, преди да каже: