Зовът на костите

– Според мен няма смисъл да искам среща. Както чувам, вие прекарвате повече време навън, отколкото в участъка, а работата оставяте на другите. Вярно ли е, Саласар?

Тя се обърна и открито му се усмихна, но веднага след това заличи усмивката и каза сухо:

– Началник Саласар. За вас. Това е името, което следва да напишете най-отгоре на молбата за среща.

Монтес се изопна за миг, а лицето му почервеня, което си пролича дори на това слабо осветление. Амая помисли, че ще й отговори, но вместо това той се обърна и си тръгна.

Събу ботушите си, преди да се качи по стълбите, и както винаги благодари за нощната лампа, която вече по навик оставяха да свети в спалнята. Постоя няколко минути загледана в Ибай, който спеше с вдигнати ръчички, разтворил длани като морски звезди, сочещи севера и юга, и в едва доловимото туптене, забележимо само във вените на бялото му вратле. Съблече се и се пъхна, зъзнейки, в леглото. Джеймс се поразмърда, като я усети, прегърна я и я привлече я към себе си, усмихвайки се, без да отваря очи.

– Краката ти са ледени – прошепна той и ги обви със своите.

– Не само краката...

– Кое още? – попита той в полусън.

– Това тук – посочи тя, водейки ръката му до гърдите си.

Джеймс отвори очи, в които сънят бързо отлиташе, и се обърна на една страна, без да спира да я гали.

– Още някъде?

Тя се усмихна глезено, уж недоволна и клатейки тъжно глава.

– Къде? – запита любезно Джеймс и легна върху нея. – Тук ли? – посочи, целувайки я по врата.

Тя отрече.

– Тук? – продължи да пита той, докато слизаше от гърдите надолу, обсипвайки кожата й с бързи целувки.

Тя отрече.

– Дай ми жокер – замоли се той усмихнато. – По-надолу ли?

Тя кимна утвърдително и уж свенливо.

Той се пъхна под завивката, целувайки очертанието на пубиса, докато стигна до гениталиите й.

– Мисля, че открих мястото – каза той и я целуна и там. Изведнъж се надигна нагоре между чаршафите с престорено възмущение.

– Но... ти ме излъга – обяви, – това място изобщо не е студено, та то направо гори.

Тя палаво се усмихна и отново го бутна под завивката.

– Продължавай работа, робе.

И той се подчини.

Бебето плачеше, чуваше го много отдалече, като от друга стая, затова отвори очи, стана и тръгна да го търси. С босите си крака усещаше топлината на дървото, загрято от камините, отопляващи къщата. А сноповете слънчева светлина, нахлуващи през стъклата, очертаваха прашни пътечки във въздуха, които се разпадаха, щом минеше през тях.

Тръгна нагоре по стълбите, заслушана в далечния плач, но той вече не я караше да бърза, а само будеше любопитството на едно деветгодишно момиченце. Погледна ръцете си, които се плъзгаха по парапета, и малките крачета, които се подаваха изпод бялата нощница, ушита и избродирана от амачи Хуанита с дантелен ширит от бледорозова панделка, който сама бе избрала сред всичките, показани й от Хуанита. Сега заедно с хленченето на Ибай се долавяше някакъв ритмичен звук, так, так, като от разбиващи се вълни, като от механизъм на часовник. Так, так и плачът започна полека-лека да стихва, докато напълно заглъхна. И тогава го чу.

– Амая – гласът звучеше нежно и много отдалече, както преди плача на бебето.

Тя продължи да се качва, доверчиво, уверено, нали беше в къщата на амачи

, където нищо лошо не можеше да й се случи.

– Амая – призова я отново гласът.

– Идвам – отвърна тя и като се чу, помисли колко много си приличат двата гласа, викащият и отговарящият.

Стигна до горната площадка и постоя неподвижно няколко секунди, за да чуе как пукат дървата в камините в притихналата къща, как скърца подът под тежестта й и затихващото так, так, което – беше почти сигурна – идваше отгоре.

– Амая – повика я тъжното детско гласче.

Тя се пресегна с мъничката си ръка, за да се хване за парапета, и предприе последната част от изкачването, чувайки все по-ясно онова так, так. Една крачка, втора, почти в такт с потракването, докато стигна най-горе. Тогава Ибай отново заплака и тя забеляза, че плачът му идва откъм люлката, която се полюшваше наляво-надясно по средата на голямата стая, сякаш някаква невидима ръка я залюляваше толкова силно, че да стигне чак до дървения ограничител, който я спираше. Так, так, так, так. Изтича натам с протегнати ръце, за да спре клатещата се люлка, и тогава го видя. Малкото момиченце, с нощница също като нейната, седеше в единия ъгъл на тавана, русите му коси падаха по раменете до средата на гърдите, а от очите му тихо се лееха сълзи, гъсти и черни като моторно масло, капеха в скута му, мокреха нощницата и боядисваха всичко в черно. Като позна момиченцето, Амая усети дълбока болка в гърдите: това беше самата тя, изоставена, полумъртва от страх. Отвори уста да каже на детето да не плаче повече, че всичко ще се оправи, но гласът й се прекърши в средата на гърлото, когато момиченцето вдигна онова, което бе останало от отрязаната му ръка, и посочи люлката, в която Ибай плачеше като обезумял.

– Не позволявай на ама да го изяде като мен.

Амая се обърна към люлката, грабна бебето и хукна надолу по стълбите, докато момиченцето повтаряше зад гърба й предупреждението.