Бунтовници

я т а на атаката, малката, но т о в а си е било чист късмет и

от у с т а т а ми се откъсва ридание, силата на което запра­

няма нищо общо с т в о и т е умения. Направо ще получа сър­

ща т я л о т о ми в дюшека. Отново усещам чудовището на

дечен удар, ако скоро успееш да направиш нещо смислено.

скръбта да се гърчи В дупката, където доскоро бяха сърце­

- Тобиас - започвам, но тутакси забравям какво съм ис­

то и стомахът ми.

кала да му кажа. Притискам устни към неговите, защото

Едва си поемам дъх и притискам с длани гърдите си. Сега

знам, че така всичко останало ще изчезне.

чудовищното създание е вкопчило н о к т е с т и т е си лапи в

Той отвръща на целувката ми. Ръката му тръгва надолу

гърлото ми и спира дъха ми. Обръщам се настрани и пъхам

от бузата ми, докосва леко т я л о т о отстрани и ме обгръ­

глава между коленете; дишам, докато не се отърсвам от

ща през кръста; после се плъзва по бедрата и продължава

чувството, че ме душат.

по голия ми крак, което ме кара да потръпна. Притискам

Макар въздухът да е топъл, аз треперя. Ставам от лег­

се още по-силно към него и го обгръщам с крак. Главата ми

л о т о и повличам крака по коридора към с т а я т а на Тобиас.

бучи от напрежение, но т я л о т о ми, изглежда, знае точно

Вратата изскърцва, като я отварям - достатъчно силно,

какво да прави, защото всичко е подчинено на единен ри­

за да го събуди. Той ме гледа втренчено в продължение на

тъм, всяка частица се стреми към едно и също: да изчезне и

секунда.

да се слее с Тобиас.

- Влизай - казва. Още е сънен и говори завалено. Дръпва се

Устните му т ъ р с я т моите и ръката му пропълзява под

навътре в леглото, за да направи място и за мен.

тениската. Не го спирам, макар да знам, че трябва. Вместо

Трябваше да съобразя. Спя с тениска, която ми зае един

т о в а простенвам леко и страните ми пламват засраме­

от Миротворците. Тя едва покрива дупето ми, а аз не се

но. Той или не ме е чул, или не обръща внимание, защото

сетих да сложа някакви панталонки, преди да дойда тук.

притиска длан в гърба ми и ме придърпва още по-плътно.

Погледът на Тобиас се плъзга по голите ми крака и кара бу­

Пръстите му бавно тръгват нагоре, следвайки гръбнака.

зите ми да пламнат. Лягам с лице към него.

Тениската ми се надига към гърдите, но аз не я дърпам надо­

- Пак ли кошмари? - пита.

лу дори когато усещам нощния хлад върху корема си.

Кимвам.

Той ме целува по шията, а аз се вкопчвам в рамото му,

- Какво стана?

за да се овладея, събирайки тениската му в юмрук. Ръката

Разтърсвам глава. Не мога да му кажа, че Уил е в кошмари­

му е стигнала раменете ми и т о й обвива пръсти около

те ми, защото ще трябва да обясня причината. Какво ли

врата ми. Тениската ми се е усукала около дланта му, а це­

ще си помисли за мен, ако разбере какво съм направила? Как

лувките ни с т а в а т отчаяни. Давам си сметка, че ръцете

ще ме гледа след това?

ми треперят от натрупаното в мен напрежение, затова

Той задържа дланта си върху бузата ми и бавно прокарва

още по-здраво се вкопчвам в раменете му, за да не забележи.

пръст по челюстта.

После пръстите му случайно докосват превръзката на

- Всичко е наред с нас двамата, така да знаеш - казва. - За

рамото ми и ме пронизва болка. Не е много силна, но е дос­

т е б и за мен. Ясно?

татъчна, за да ме свали на земята. Не може да съм с него

Гърдите ми горят и аз само кимвам.

точно сега, когато една от причините да потърся бли­

- Нищо друго не е наред. - Дъхът му гъделичка ухото

з о с т т а му е, за да разсее скръбта ми.

ми. - Но ние двамата сме добре.

Отпускам се назад и придърпвам тениската, за да се по-

крия колкото мога. За секунда просто лежим един до друг,

и мента, идващ от мехлема, с който понякога маже тяло­

а трескавият ни дъх се смесва. Нямам намерение да плача -

то си, за да отпочинат уморените мускули. Лъха на сигур­

сега не е време за сълзи. Това трябва да спре - но не мога да

ност и безопасност, като слънчев лъч в овощна градина

се овладея, колкото и да примигвам.

и мълчалива закуска в столовата. Миг преди да се унеса, аз

- Съжалявам - проронвам.

почти съм забравила за раздирания от междуособици град

- Няма защо да се извиняваш - отвръща почти строго.

и новите беди, които ще ни сполетят, ако не успеем да ги

После изтрива влагата от бузите ми.

изпреварим.

Известно ми е, че приличам на врабче, слабо и дребно,

Миг преди да се унеса, го чувам да шепне: „Обичам т е ,

създадено да лети, крехка и с тънка талия. Но когато т о й

Трие".

ме докосва така, сякаш дори за миг не е способен да откъсне

Сигурно щях да му отвърна със същото, ако вече не се

ръка, вече не съжалявам за вида си.

намирах много, много далече.

- Не исках да ти цивря на рамото - казвам и гласът ми

секва. - Просто се чувствам... - поклащам глава.

- Това не е справедливо - отвръща т о й . - Няма значение

дали родителите ти сега са на някое по-добро място - те

просто не са т у к с т е б и т о в а не е спраВедаиВо, Трие. Такива

неща не бива да стават. На т е б не трябваше да ти се случ­

ва. И всеки, който твърди обратното, е лъжец.

Ридание разтърсва отново т я л о т о ми и т о й ме прегръ­