Бунтовници

Навеждам се напред в празното пространство, уловила

дите ръце и сведена глава, докато накрая аз вече не мога да

рамката на прозореца само с една ръка. Още няколко сан­

го понеса и всеки момент ще се разкрещя. Искам да наруша

т и м е т р а и т е ж е с т т а на т я л о т о ми ще ме повлече надолу.

мълчанието, но не знам какво точно да кажа Не върви да се

Тогава вече няма да има връщане назад.

извинявам, защото казах самата истина и сега не мога да я

Но аз не мога да го направя. Родителите ми пожертваха

подменя с някоя лъжа Не мога да се оправдавам.

живота си от любов към мен. Ще бъде черна неблагодар-

- Не ми каза - проговаря той. - Защо?

ност към тяхната саможертва, ако сложа край на живота

- Защото не знаех... - Тръскам глава. - Защото не знаех

си без основателна причина, колкото и злини да съм сто­

как точно да ти го кажа.

рила.

Той свъсва вежди.

- Нека вината те научи как да постъпиш следващия

- Много е аесно, Трие...

п ъ т - щеше да каже баща ми.

- Да бе - кимвам. - Топкова е лесно. Трябваше просто да

goflga npu т е б u ga кажа: „А, между другото, застрелях Уил

но произнася т о й . - Трябва ли на секундата да ти казвам

и сега се задушавам от чувство за вина, но все пак дай да

всичко?

закусим". Така ли? Така аи>\ - Вече ми идва много и не мога да

Толкова съм разочарована, че онемявам за миг. По бузите

се сдържам. Очите ми плуват в сълзи и аз крещя: - Защо ти

ми се разлива червенина.

не опиташ да убиеш един от най-добрите си приятели, а

- За бога, фор\ - сопвам се. - Значи ти не си длъжен да ми

после да се справяш с последиците?

казваш всичко още на секундата, но д? непременно трябва

Покривам с длани лицето си. Не искам пак да ме вижда

да го правя?! Не схващаш ли колко е глупаво това?

как ридая. Той ме докосва по рамото.

- Първо на първо, не използвай това име като насоче­

- Трие - казва, този п ъ т нежно. - Съжалявам. Не тряб­

но срещу мен оръжие - започва той, сочейки ме с пръст. -

ваше да се правя, че всичко ми е ясно. Просто исках... - Из­

Второ, не съм заговорничил с безкастовите да напусна

вестно време се бори със себе си. - Ще ми се да ми вярваш

Безстрашните, просто обмислях тази възможност. Ако

достатъчно, за да споделяш с мен такива неща.

бях взел решение, ти щеше да научиш. И т р е т о , щеше да е

по-различно, ако някога си имала намерение да ми кажеш за

„Вярвам ти", иска ми се да му кажа. Но това не е исти­

Уил, но е очевидно, че изобщо не си се канела да го направиш.

на - не вярвам, че би могъл да ме обича след ужасните неща,

които извърших. Не вярвам, че изобщо някой може да ме

- Аз ти казах за Уил - натъртвам. - Не го разбра заради

обича от т у к нататък, но т о в а не е негов проблем. Мой е.

серума на истината, а от мен. Защото аз реших така.

- Искам да кажа - продължава той, - че не трябваше от

- Какви ги говориш?!

Кейлъб да научавам как едва не си се удавила в някакъв резер­

- Въпреки серума, аз продължавах да контролирам съзна­

воар. Това не ти ли се вижда малко странно?

нието си. Затова можех и да излъжа. Не беше проблем да го

Казва го точно когато се каня да се извиня.

премълча дори тогава. Но не го направих, защото реших, че

Рязко избърсвам бузите си с длани и го поглеждам втрен­

заслужаваш да знаеш истината.

чено.

- Избра чудесен начин да ми го кажеш - свъсва вежди

- На мен пък други неща ми се виждат странни - каз­

т о й . - Пред близо с т о души! Много лично и поверително,

вам и се опитвам гласът ми да не издаде истинските чув­

няма що!

ства. - Като например да разбереш, че майката на гаджето

- Гледай т и , значи, не е достатъчно, че ти казах, ами е

ти е жива, едва след к а т о се изправиш очи В очи с нея. Или

трябвало да избера и подходящата обстановка! - повиша­

случайно да научиш за плановете му да изостави кастата,

вам т о н . - Може би следващия п ъ т трябва да сваря чай и

които изобщо не е споделил с теб. Е т о това на мен ми се

да се убедя, че осветлението е подходящо.

вижда странно.

Тобиас издава раздразнено ръмжене, обръща ми гръб и

Той сваля ръка от рамото ми.

прави няколко крачки. Когато отново се обръща към мен,

- Не се прави, че т о в а е само мой проблем - казвам. - Ако

по бузите му са избили червени петна. Не си спомням преди

да съм го виждала с променен цвят на лицето.

аз не ти вярвам, ти също не ми вярваш.

- Мислех си, че рано или късно ще стигнем дотук - бав­

- Понякога никак не е лесно човек да е с теб, Трие - про-

изнася тихо. После поглежда встрани.

Иска ми се да го уверя, че знам колко е трудно човек да

бъде с мен и че не бих оцеляла без него през последната сед­

мица. Вместо това обаче само го гледам втренчено, а сър­

ц е т о думка в ушите ми.

Не мога да му кажа, че имам нужда от него. Не мога да

Г Л А В А

си позволя да разчитам на него. По-точно и двамата не мо­

Ч Е Т И Р И Н А Д Е С Е Т А

жем да разчитаме един на друг, защото кой знае колко дълго

ще оцелеем в тази война.

- Съжалявам - казвам и гневът ми отминава. - Трябваше

да бъда откровена с теб.

- Какво, по дяволите, правиш тук? - пита някакъв глас.