Бунтовници

нати юмруци. Моята каста ме приветства.

Тобиас беше там.

Но те грешат. Аз не съм смела. Не съм смела. Аз застре-

лях Уил и не смея да си го призная. Не мога да призная дори,

взето за части от секундата.

че...

Чувствам се разголена. Не съм си давала сметка, че съм

- Беатрис Прайър - заговаря отново Найлс, - за какво

носела тази тайна като броня и сега, когато вече я няма,

най-горчиво се разкайваш?

всички ме виждат такава, каквато съм в действителност.

За какво се разкайвам ли? Не се разкайвам н и т о за това,

- Благодарим ти за прямотата - казват т е .

че отидох при Безстрашните, н и т о че напуснах Аскети­

Но Кристина и Тобиас не проронват и дума.

т е . Не съжалявам дори, че застрелях охраната пред кон­

тролната зала, защото беше жизненоважно да вляза вътре.

- Разкайвам се...

Вече не гледам Найлс в очите, а рея поглед из залата и

се спирам на лицето на Тобиас, когато го откривам сред

множеството. То е безизразно, у с т а т а е свита в тънка

права линия, а погледът е празен. Ръцете му са кръстосани

на гърдите и т о й така силно е впил пръсти в тях, че ко-

калчетата му са побелели. До него стои Кристина. Нещо

притиска гърдите ми и не мога да дишам.

Трябва да им кажа. Трябва да призная истината.

- Уил - казвам. Прозвучава по-скоро като въздишка, ся­

каш изтръгната право от стомаха. Край, вече няма връща­

не назад.

- Застрелях Уил - продължавам, - докато т о й беше под

въздействието на симулацията. Убих го. Той също се кане­

ше да ме убие, но аз го изпреварих. Убих мой приятел.

Уил, с дълбоката бръчка между веждите и зелените като

листа на целина очи, който можеше да цитира по памет

манифеста на Безстрашните. Болката в стомаха ми ста­

ва толкова силна, че едва се удържам да не простена. Спо­

менът за него ми причинява болка. Тя пронизва всяка моя

частица.

Но има и нещо друго, нещо още по-лошо, за което не съм

си давала сметка досега. Аз бях готова да се жертвам, вмес­

то да убия Тобиас, но подобно нещо изобщо не ми хрумна,

когато ставаше дума за Уил. Решението да убия Уил беше

Деня за свиждане - имам чувството, че беше преди хиляда

години. О с т а т ъ ц и т е от серума на истината замъгляват

погледа ми и двете сякаш плуват пред мен, но т о в а може

да е и от сълзите, които пълнят очите ми.

- Добре ли си? - пита Юрая, който изниква от нава­

Г Л А В А

лицата и ме докосва по рамото. Не съм го виждала след

Т Р И Н А Д Е С Е Т А

симулационната атака, но не събирам сили да го поздравя.

-Да.

- Ей - т о й стиска рамото ми. - Направила си каквото

е трябвало, ясно? Спасила си ни от робството на Еруди­

Ставам от стола. Вече не съм така замаяна, както се

т и т е . Тя рано или късно ще осъзнае това. Когато скръбта

чувствах само преди миг. Въздействието на серума отслаб­

й намалее.

ва. Насъбралото се множество се люшва и аз започвам да се

Нямам сили дори да кимна. Юрая ми се усмихва и отми­

оглеждам за вратата. Обикновено при такива обстоятел­

нава. Неколцина от Безстрашните минават съвсем близо

ства не бягам, но сега искам да се скрия.

до мен и подметнатите пътьом думи звучат благодар­

Всички с изключение на Кристина тръгват да излизат

ствено, приветствено, утешително. Други ме заобика­

от залата. Тя стои на мястото, където я оставих. Ръце­

л я т отдалече, гледайки с подозрително присвити очи.

те й, доскоро свити в юмруци, започват да се отпускат.

Облечените в черно фигури се сливат в общо петно

Погледът й среща моя, но тя не ме вижда. Очите й плуват

пред погледа ми. Аз съм празна отвътре. Всичко е изцедено

в сълзи, но тя не плаче.

о т мен.

- Кристина - проговарям, но единствената дума, коя­

Тобиас застава редом. Замирам в очакване на думите му.

то ми идва наум сега - съжааяват - би прозвучала по-скоро

- Взех обратно оръжието ни - казва т о й и ми подава

к а т о обида, отколкото като извинение. Казващ „съжаля­

ножа.

вам", когато ръгнеш неволно някого с лакът или когато го

Пъхам го в задния си джоб, без да поглеждам Тобиас в

прекъснеш. Сега аз изпитвам нещо много повече от съжале­

очите.

ние. - Той имаше пистолет - продължавам. - И щеше да ме

- Утре може да поговорим за т о в а - казва т о й . Тихо.

застреля. Намираше се под въздействието на симулацията.

Тихият глас е знак за надвиснала опасност, когато става

- Т и си го убила - отвръща т я . Думите й са много по-

дума за Тобиас.

тежки от обикновените думи, сякаш са се налели с олово,

- Добре.

преди да излязат от устата. Тя ме поглежда така, сякаш за

Той обгръща с ръка раменете ми. Моята се увива около

миг не е успяла да ме познае, после ми обръща гръб.

кръста му и аз го придърпвам към себе си.

Едно момиче със същия цвят на кожата и с нейния ръст

я хваща за ръка - по-малката сестра на Кристина. Видях я в

Притискам се плътно в него, докато крачим към асан­

сьора.

нищо - дори самата аз - няма да е като преди.

Прямите възхваляват истината, но никога не казват

Тобиас някак успява да намери две походни легла в дъно­

каква е нейната цена.

то на коридора. Лягаме, събрали глава до глава, и мълчим.

Ръбът на стола се врязва в дланите ми. Стиснала съм го

Когато съм сигурна, че вече е заспал, се измъквам изпод