Бунтовници

много по-силно, отколкото си давам сметка. Гледам втрен­

одеялото и тръгвам по коридора. Минавам покрай десети­

чено стола известно време, после го вдигам, опирайки се­

на потънали в сън Безстрашни. Откривам вратата, коя­

далката върху здравото си рамо. Оглеждам се за преносима

то води към стълбището.

стълба или стълбище, по което да се изкача. Но виждам

Започвам да изкачвам стълба по стълба, докато муску­

само наредените амфитеатрално пейки, извисяващи се ви­

лите ми не пламват от болка и дробовете ми не започват

соко над пода.

да се борят за всяка глътка въздух. Изпитвам облекчение за

Изкачвам се до най-горната редица и вдигам стола над

първи п ъ т от дни насам.

главата си. Той едва докосва перваза на една от прозоречни­

Може и да съм добра в тичането по равен терен, но

те ниши. Подскачам и го мятам, а т о й се плъзва по перваза.

изкачването на стълби е друго нещо. Когато стигам два­

Рамото ми гори - наистина не трябва да използвам тази

найсетия етаж, масажирам подколянното сухожилие, за да

ръка - но сега друго занимава мислите ми.

премине спазъмът, и се опитвам да възстановя запасите

Скачам отново, вкопчвам се в перваза и се издърпвам

от въздух в дробовете си. Усмихвам се доволно на пареща­

нагоре с треперещи ръце. Прехвърлям първо единия крак,

та болка в краката и гърдите. Използвам тази болка, за да

после и цялото тяло. Когато най-после съм върху перваза,

облекча другата. Изглежда доста откачено.

лежа известно време неподвижно, вдишвам дълбоко въздух

Когато стигам осемнайсетия етаж, краката ми сякаш

и издишвам на няколко пъти.

са се втечнили. Тръгвам с олюляване към залата, където ме

Изправям се под арка, която някога е била прозорец, и

разпитваха. Сега тя е празна, но амфитеатрално нареде­

зарейвам поглед над града. К о р и т о т о на мъртвата река

ните пейки са още тук, както и столът, на който седях.

се вие между сградите и постепенно се губи в далечината.

Луната сияе иззад облачен ореол.

М о с т ъ т с олющена червена боя се извисява над т и н я т а .

Слагам ръка върху облегалката на стола. Той е съвсем

О т т а т ъ к също има сгради, повечето необитаеми. Чак не

прост: дървен и леко скърца. Не е ли странно, че толкова

е за вярване колко много хора са живели навремето в града.

обикновен предмет може да се превърне в оръдие на моето

За миг си позволявам да се потопя отново в спомена

решение да разруша една от най-важните връзки в живота

за разпита. Безизразният вид на Тобиас; неговият гняв, по­

си и да навредя сериозно на друга.

т и с н а т само за да не загубя ума и дума. Празният поглед

Не стига ли това, че убих Уил, защото не успях доста­

на Кристина. Шепотът „Благодарим за т в о я т а прямота".

тъчно бързо да намеря друго решение, за да го избегна? А сега

Лесно им е да го кажат, щом като стореното от мен не ги

трябва да живея не само с моята собствена присъда, но и с

засяга лично.

присъдата на всички останали. И да приема факта, че вече

Сграбчвам стола и го запращам в празното простран-

ство. Това движение е съпроводено от слаб вик, който

- Обичам т е . Каквото и да става - щеше да каже майка.

прераства в рев, преминал в писък. С т о я на перваза на Жес­

Част от мен би искала напълно да ги изличи от съзнани­

т о к а т а борса и крещя, докато столът лети към земята.

е т о ми, за да не скърбя повече за тях. Но другата се бои от

Крещя, докато гърлото ми не пламва.

това в какво ще се превърна без тях.

После столът се стоварва на земята и се пръсва на пар­

Погледът ми се замъглява от сълзи. Спускам се обратно

чета като крехък човешки скелет. Сядам на перваза, подпи­

в залата за разпити.

рам се на рамката на прозореца и затварям очи.

Мисля за Ал.

+ + +

Колко ли време е стоял край парапета, преди да се пре­

метне през него и да се хвърли 6 Ямата на Безстрашните.

Чак призори се връщам на походното си легло, когато

Изглежда, дълго е бил там, съставяйки наум списък с

и Тобиас вече е буден. Обръща ми гръб и поема към асан­

всички ужасни постъпки, които е извършил - едната е, че

сьорите, а аз тръгвам след него, защото знам, че т о в а е

едва не ме уби - и още един: за сторените от него добри, ге­

желанието му. В асансьора заставаме рамо до рамо. Ушите

роични, смели дела. А после е решил, че е прекалено уморен.

ми бучат.

Уморен не само от живота, но и от самото съществуване.

Асансьорът се спуска до втория етаж и аз започвам да

От т о в а да бъде Ал.

се треса. Треперенето започва от дланите, но се простира

Отварям очи и се вглеждам в останките от стола, кои­

нагоре към раменете и гърдите, докато тръпките не плъз­

то едва се виждат върху паважа някъде долу. За първи п ъ т

в а т по цялото тяло и аз няма как да ги овладея. Стоим

имам чувството, че разбирам Ал. Уморена съм от това да

между в р а т и т е на асансьорите, изправени върху поредна­

бъда Трие. Извърших не малко лоши неща. Не мога да попра­

та емблема на Прямите с наклонените везни. Същата ем­

вя стореното и то вече е част мен. А дали не и единстве­

блема, която е татуирана и в центъра на гърба му.

н о т о о т моята същност?

Той дълго не ме поглежда. С т о и с кръстосани върху гър­